Тъмната страна на сърцето

Топката, която хвърлих, докато играех в парка, 

още не е докоснала земята… 

Дилън Томас

Да лееш сълзи, докато можеш… 

да лееш сълзи като водопад, 

да лееш сълзи за храносмилане, 

да лееш сълзи заради съня, 

да лееш сълзи пред вратите и пристанищата, 

да лееш сълзи заради това, че общуваш… 

да открехнеш чешмата, 

вратичката на плача, 

да намокриш душата си, блузката.. 

да наводниш тротоарите и алеите… 

Да се спасим с плуване от нашия плач…. 

да присъстваш на курсове по антропология, плачейки, 

да празнуваш семейните празненства, плачейки, 

да прекосиш Африка, плачейки… 

да плачеш като истински крокодил, 

ако е истина, че крокодилите никога не са преставали да плачат… 

Да оплачеш всичко, но да го оплачеш както трябва… 

да го оплачеш с носа, с коленете… 

да го оплачеш и с пъпа, и с устата… 

да плачеш от любов, 

от отвращение, 

от радост… 

да плачеш във фрак, 

от меланхолия, 

от слабост… 

Да плачеш импровизирайки, по памет… 

да оплачеш цялото безсъние… 

…и целия ден… 

***

Не стой неподвижно встрани от пътя, 

не замръзявай ликуването, 

не обичай без желание, 

не се спасявай сега… нито никога, 

не се спасявай, 

не се изпълвай с покой, 

не си запазвай от света едно спокойно ъгълче, 

не позволявай на клепачите си да се склопят тежки като сентенции, 

не оставай без устни, 

не заспивай без сън, 

не се мисли за безкръвен, 

не се съди без време…. 

Ала, ако независимо от всичко не можеш да го избегнеш 

и замръзиш ликуването, 

и обичаш без желание, 

и се спасяваш сега, 

и се изпълваш с покой, 

и си запазваш от света едно спокойно ъгълче, 

и позволяваш на клепачите си да се склопят тежки като сентенции, 

и съхнеш без устни, 

и заспиваш без сън, 

и се мислиш за безкръвен, 

и се съдиш без време, 

и стоиш неподвижно встрани от пътя 

… и се спасяваш… 

– тогава не оставай при мен…

***

Нося в себе си една тъй многолюдна самота 
изпълнена с носталгия 
и твоите безброй лица, 
с отдавнашни сбогувания 
и дългоочаквани целувки, 
с първи смени и последни влакове… 
Нося в себе си една 
тъй многолюдна самота, 
че бих могъл да я подредя като процесия- 
по цветове, големини и обещания, 
по епохи, осезание и вкус.. 
Без нито един трепет в повече 
аз прегръщам твоите отсъствия, 
които присъстват и са с мен, 
с моето лице в твоето… 
Изпълнен съм със сенки, с нощи и с желания, 
изпълнен съм със смях и със проклятия… 
Гостите ми прииждат като сънища- 
с новите си упреци, 
загубили невинността си, 
И аз препречвам с метла вратата, 
за да остана сам 
с моето лице във твоето… 
Но твоето лице гледа в друга посока 
с пълните с любов очи, 
които вече не обичат като храна, търсеща своя глад… 
Те гледат, гледат и угасват моя ден… 
Стените изчезват- 
остава нощта… 
Носталгията изчезва- 
нищо не остава… 
Вече лицето ми в твоето склопява очи 
и това е тъй отчайваща самота…