Пеещите сокаци на Истанбул

     Бях там и видях с очите си. И музиката... Нея я чух. Музиката на Истанбул е в нейните сокаци. Забързани, тесни, нашарени с пулсиращи вени, колоритни и самобитни. Там музиката е у дома си. Музика, родена от утробата на ориенталска майка. Чувствена и шармантна, без да претендира за оригиналност, а именно такава. Не можеш да отделиш уличката от нейните звуци. Всяка има свой живот, със своите радости и грижи. И те привлича към себе си с изпепеляващата страст на всеотдайна, но капризна любовница. Ако откажеш да я последваш, обръща поглед към някой, който ще оцени прелестите й по-добре от теб. Да се окажеш във вихъра на нейното същество, без да си отворен да се влееш, без осъждане и мнителност, е равносилно на това никога да не си бил там. Пеещите сокаци на Истанбул...

    Нощна музика, дневна музика... Акустични китари, обикновено двуглас и онези струни дълбоко в теб. Естествена реакция - усмивка. От вдъхновена, през носталгична, та чак до тъжна. Без да разбираш дума турски. Звуците могат да те отведат, да те загубят и отново да те намерят. Като игра на жумянка. Със задължително условие: затворените очи на всички участници. Езиковата бариера изостря възприемането на посланията, които се изсипват върху теб. Също както и затворените очи. Ръцете ти се разтуптяват в ритъма на мелодията. НЕ можеш да останеш безразличен. Спонтанен и open minded.

     И хората.

    Хората на Истанбул. Разголват се и ти подават ръка да ги последваш. Навътре в душите им. С една разходка по страничните улички на главната в Таксим - Истиклал, събираш в шепи късчетата на една разнородна и неподправена същност. Мирисът на ръцете на продавача на риба, който не се посвенява да напусне мястото си и да поднесе пред лицето ти някоя съвсем скоро напуснала местонахождението си риба; човекът, как ли е на турски inviter?, приканващ те с хващане над лакътя да станеш обгрижен гост на неговото заведение; онзи сервитьор, който смутено моли приятеля си да ти поднесе червена роза в знак на симпатия; друг сервитьор, фамилиарно хващащ те под ръка, в опасна за непознат близост. Хора, на които някак в движение прощаваш наглостта. Оказваме се не малко претенциозни с тези наши премерени реакции. Да влязат грубо в личното ти пространство и да излязат от него без белези и с усмивка. Това го могат в Истанбул. С онова невинно дяволито изражение. Закачливо и непресторено. Хората на Истанбул.

     Музиката от истанбулските сокаци...

     Уличките, напращели от хора...

     Хората, увлечени от ритъма на съществата си...

     И Градът...

Градът, без който всичко това нямаше да бъде възможно.

*Текстът и снимката са обект на авторско право. Копиране само след разрешение.