сряда, февруари 24, 2010

Истински приятел




Едно момиче попитало едно момче дали е хубава. И той казал .... “не”.

Тя го попитала дали той би искал да бъде с нея завинаги... И той казал “не”.

Тогава тя го попитала дали, ако си тръгне, той би плакал, а той отново отговорил с “не”.

Това й било достатъчно. Като си тръгвала, сълзи се стичали по лицето й. Момчето я хванало за ръката и казало:

- Ти не си хубава, ти си красива. Аз не искам да бъда с теб завинаги. Аз имам НУЖДА да бъда с теб завинаги. И няма да плача, ако ти си тръгнеш,... а ще умра... Така че сега ще ти кажа: Харесвам те заради това, което означаваш за мен - истински приятел и ако не получа това обратно, ще разбера твоя намек.

Помни:

Добрият приятел ще те измъкне от затвора... А истинският приятел ще стои до теб и ще ти повтаря: НИЕ я оплескахме...

Научих..., че животът е като тоалетна хартия. Колкото по свършва, толкова по-бързо се върти рулото.

Научих..., че трябва да сме благодарни, че Господ не ни дава всичко, което поискаме.

Научих..., че парите не ти купуват класа.

Научих..., че онези малки неща, които се случват всеки ден, правят живота толкова
вълнуващ.

Научих..., че под всяка твърда черупка се крие някой, който иска да бъде ценен и обичан.

Научих..., че Господ не е сътворил света за един ден, тогава какво ме кара да мисля, че аз мога.

Научих..., че ако не обръщаш внимание на фактите, това не ги променя.

Научих..., че ако възнамеряваш да си оправиш сметките с някого, само ще му позволиш да продължи да те наранява.

Научих..., че любовта, а не времето, лекува всички рани.

Научих..., че най-лесният начин да израсна като човек е да се обградя с хора, които са по-умни от мен.

Научих..., че всеки, когото срещаш, заслужава да бъде поздравяван с усмивка.

Научих..., че никой не е идеален, докато не се влюбиш в него.

Научих..., че животът е корав, но аз съм по-корав.

Научих..., че възможностите никога не се пропиляват. Някой ще се възползва от тези, които ти си пропуснал.

Научих..., че ако таиш горчивина, щастието ще отиде другаде.

Научих..., че бих дал всичко да можех да кажа на онези, които обичам, че ги обичам още.



сряда, февруари 17, 2010

Слепецът и фенерът




Един слепец бил на гости у свой приятел. Станало късно и той решил да си тръгва.

- Би ли ми услужил с един фенер? - запитал той приятелят си.

- Защо ти е фенер - попитал приятелят му. - Да не би да виждаш по-добре с него?

- Надявам се другите да ме виждат и да не се блъскат в мен - отвърнал слепецът.
Домакинът дал на госта си фенер от хартия с бамбукови пръчки и свещ вътре. Слепецът тръгнал с фенера, но още след няколко метра някой се блъснал в него. Той много се ядосал на това и извикал гневно:

- Защо не гледаш къде вървиш? - извикал той. - Не виждаш ли фенера?

- А ти защо не запалиш свещта на фенера си? - попитал другият.



вторник, февруари 16, 2010

Градът на кладенците




Градът не бил населен с хора, както всички останали градове по света. Градът бил населен с кладенци. Живи... но все пак кладенци. Кладенците се различавали помежду си не само по мястото, на което били изкопани, но и по устието си (тоест отвора, който ги свързвал с външния свят). Имало кладенци заможни и пищни, с гърла от мрамор и скъпоценни камъни; скромни кладенци от тухла и дърво и други, по-бедни, с прости дялани отвърстия, които излизали на повърхността на земята.

Общуването между обитателите на града ставало от устие на устие и новините бързо обикаляли от единия до другия му край.

Един ден в града се появила „мода", която сигурно била родена в някое градче на човеци. Според тази нова идея, всяко самоуважаващо се Живо същество трябвало да се грижи много повече за вътрешността, отколкото за външността си. Не повърхността била важна, а съдържанието.

И така кладенците започнали да се пълнят с предмети. Някои се пълнели с бижута, златни монети и скъпоценни камъни. Други, по-практични, се напълнили с домакински електроуреди и механични апарати. Имало и такива, които заложили на изкуството и започнали да се пълнят с книги, с идеологически манифести и специализирани списания.
Минало време.

Повечето кладенци се напълнили толкова, че не им останало място за нищо повече.

Не всички кладенци били еднакви, така че, докато някои се примирили с положението, други решили, че трябва да направят нещо, за да продължат да побират предмети във вътрешността си... На един от тях му хрумнало, че вместо да сгъсти съдържанието, може да увеличи вместимостта си, като се разшири.

Не минало много време и други започнали да му подражават. Всички използвали голяма част от енергията си, за да се разширяват и печелят повече пространство във вътрешността си. Един кладенец, малък и отдалечен от центъра на града, наблюдавал как другарите му се разширявали извънмерно. Казал си, че ако продължават да растат по същия начин, очертанията на различните кладенци щели скоро да се слеят и всеки щял да загуби самоличността си...

Може би тази мисъл станала причина да му хрумне, че другият начин да увеличи вместимостта си бил да расте не на широчина, а на дълбочина. Да стане по-дълбок, вместо по-широк. Скоро осъзнал, че всичко, което имал у себе си, правело тази задача невъзможна. Ако искал да бъде по-дълбок, трябвало да се изпразни от цялото си съдържание...

В началото се уплашил от празнотата. Но след това, когато видял, че няма друга възможност, го направил. Изпразнен от собствеността си, кладенецът започнал да става по-дълбок, докато останалите присвоявали нещата, от които се бил освободил...

Един ден нещо изненадало кладенеца, който растял навътре. Вътре, много дълбоко в себе си... намерил вода!

Дотогава никой кладенец не бил намирал вода.
Кладенецът преодолял изненадата си и започнал да си играе с водата на дъното - мокрел сте-ните си, пръскал устието си и най-накрая извадил водата на повърхността. Дъждът бил единственият, който понякога напоявал града, но той впрочем се оказвал доста ос-к ьден. И така почвата около кладенеца, съживена от водата, започнала да се пробужда.

Семената в недрата й покълнали и се превърнали в трева, в детелини, цветя и крехки стъбълца, които по-късно станали дървета... Животът избликнал в цветове около отдалечения кладенец, когото започнали да наричат Оазиса. Всички го питали как е успял да постигне това чудо.

Не е никакво чудо - отвръщал Оазиса. - Трябва да се търси вътре, в дълбочина.
Мнозина пожелали да последват примера му, но се отказали от тази идея, когато разбрали, че за да бъдат по-дълбоки, трябвало да се изпразнят. Продължили да се разширяват все повече, за да се пълнят с нови и нови неща...

В другия край на града друг кладенец решил да поеме риска да се изпразни... И също започнал да става по-дълбок... И също стигнал до вода...И също напръскал наоколо, с което създал втори зелен оазис в града...

-Какво ще правиш, като свърши водата? - питали го.
-Не знам какво ще правя - отговарял. - Но засега колкото повече вода вадя, толкова повече из вира.

Минали няколко месеца преди голямото откритие.

Един ден, почти случайно, двата кладенеца разбрали, че водата, която всеки от тях намерил на дъното си, е една и съща... Че подземната река, която минавала през единия, напоявала дълбините на другия.
Осъзнали, че пред тях се откривал нов живот. Не само можели да общуват от устие на устие, на повърхността, като всички останали, но чрез търсенето си познали нов и таен начин да контактуват.

Така открили дълбокото общуване, до което стигат само онези, които имат смелостта да се изпразнят от съдържанието и да търсят в дълбините на съществото си всичко, което имат да дадат...



понеделник, февруари 15, 2010

Да улучиш целта




Времето течеше. Не беше далеч денят, в който Дрона трябваше да се представи пред царя, за да му даде сметка за успехите на своите ученици.

Една сутрин мъдрецът нареди да забият в един от дворовете на палата стълб, на върха на който да вържат жив лешояд. Тогава извика юношите.

- Знатни принцове - им каза той, - искам да подложа за последен път на изпитание вашата ловкост и в същото време да ви доверя една голяма истина.

Той се обърна към Юдищира:

- Приготви се.

Юдищира нагласи стрелата и се прицели.

- Какво виждаш в този момент, мое дете? - го запита Дрона.

- Виждам тебе, учителю - отвърна момчето, - и виждам стълба и лешояда.

- Ти не ще улучиш целта - промърмори браминът. После извика:

- Стреляй!

Стрелата профуча съвсем близко до главата на лешояда, който изкрещя пронизително.

И другите принцове бяха извикани поред. Браминът им задаваше все същия въпрос и всичките отговаряха като Юдищира. Те не улучваха целта. Последен беше повикан Арджуна.

- Обтегни лъка си и ми кажи какво виждаш.

- Виждам главата на птицата.

- Стреляй тогава! - се провикна доволен учителят.

Главата на лешояда, отсечена внезапно, падна на няколко крачки от стълба.

Дрона прегърна Арджуна и каза:

- Ето на какво исках да ви науча: за да улучиш целта, трябва да гледаш само нея.



понеделник, февруари 08, 2010

Молитвите




Докато пътува към манастира си, един свещеник научава за съществуването на самотен остров, на който живеят трима отшелници. Чува разговорите на няколко пилигрими, които също пътуват на кораба, разбира, че отшелниците извършват духовни тайнства и му се приисква да ги изучи.

Когато приближават острова, свещеникът моли капитана да пусне котва и да му позволи да отиде до острова с малка лодка с няколко гребци. Когато стъпва на брега и заговаря отшелниците, открива, че редят молитви, измислени от тях. Желаейки да поправи това, свещеникът се заема да ги научи на правилни молитви от Светото писание. Те, не осъзнавайки, че правят нещо лошо, се съгласяват с готовност.

Отшелниците, прости хорица, в напреднала възраст, се затрудняват да запомнят думите на молитвата. Цял ден свещеникът ги кара да повтарят думите, докато и тримата я научат наизуст без грешка.

Същата вечер, когато луната се показва, той се; връща на кораба. Опъват платната и отпътуват. Свещеникът наблюдава от кърмата как мъничкият остров се стопява в далечината.

По-късно през нощта свещеникът вижда нещо бяло и лъскаво, което приближава в посока откъм острова, "Сигурно е лодка, плаваща след нас", мисли си той, но нещото ги настига така бързо, че предположението изглежда невероятно, а и не се виждат платна.

Той извиква на кормчията, "Какво е това?", въпреки че вече различава тримата отшелници, движещи се по водата, бляскаво бели, с лъчисти сиви бради, които толкова бързо се приближават, сякаш корабът е спрял. Отшелниците им правят жест да спрат. И тримата се плъзгат по водата, без да движат краката си.

"Забравихме молитвите", проговарят заедно, научи ни отново."

"Вашата молитва ще достигне Господ", отговаря свещеникът и смирено се покланя до земи на възрастните хора, те се обръщат и тръгват обратно през морето. А до изгрев слънце, светлина озарява мястото, където тримата се скриват от погледа.



петък, февруари 05, 2010

Притча за пеперудата




Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда.

Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула.

Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило.

През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне.

И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото й да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети.

Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.

Понякога именно усилието ни е необходимо в живота.

Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени.

Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. Никога не бихме могли да полетим.

Аз молих за сила ..., а животът ми даде трудности, за да ме направи силен.

Аз молих за мъдрост..., а животът ми даде проблеми за разрешаване.

Аз молих за богатство..., а животът ми даде мозък и мускули, за да мога да работя.

Аз молих да мога да летя..., а животът ми даде препятствия, за да мога да ги преодолявам.

Аз молих за любов..., а животът ми даде хора, на които мога да помогна да разрешат проблемите си.

Аз молих за блага..., а животът ми даде възможности.

Не получих нищо от това, за което молих... Но получих всичко, което ми е нужно.