петък, декември 25, 2009

Боровото клонче




Пожелавам на всички ви красива Коледа, не спирайте да вярвате, най-вече в себе си, и не забравяйте, че човек е голям, колкото са големи мечтите му.

Поздравявам специално Венета Хубенова! Бъдете вдъхновение!

Весела Коледа!


Веднъж в навечерието на Коледа свещеникът на селцето Сен-Мартен, което се намира във френските Пиренеи, се готвел за рождественската служба, когато неочаквано до него достигнало вълшебно благоухание. Навън била зима и всички цветя отдавна били прецъфтели, но отнякъде идвал сладостен аромат, сякаш пролетта била решила да дойде много преди да е дошло време за това.

Изненадан, свещеникът излязъл на улицата да погледне що за чудо е това и тогава видял момчето. То седяло на прага на училището, а пред него лежало златно коледно дръвче.

— Какво прекрасно дърво! — възкликнал свещеникът. — Сигурно самите небеса са го докоснали — толкова дивно благоухае! А е направено и от чисто злато! Къде го намери?

Момчето обаче изобщо не споделило възторга на свещеника.

— Колкото по-дълго го нося, толкова по-тежко става — оплакало се то. — И игличките му са вече съвсем твърди. Все пак това едва ли е истинско злато и се страхувам, че у дома здраво ще ме наругаят.

И момчето разказало на свещеника какво се е случило с него.

— Днес сутринта тръгнах за големия град, за Тарб. Мама ми даде пари, за да купя красива елха за Коледа. По пътя обаче, като минавах през едно село пред очите ми излезе самотна старица, която нямаше с кого да посрещне нашия светъл празник, свят за всички християни. Дадох й малко пари за вечеря — не се съмнявах, че ще мога да се спазаря за малко по-евтино коледно дръвче.

В Тарб минах край големия затвор. Там, пред вратите му се беше събрала цяла тълпа от хора, които чакаха свиждане със затворниците. Те всички бяха много тъжни: нали им предстоеше да прекарат коледната нощ далеч от своите близки и роднини. От разговорите им разбрах, че някои от тях нямат дори с какво да си купят парче хляб. Поддадох се на порива и реших да разделя парите си с тези хора - ами че те бяха в крайна нужда.

Оставих си само, колкото да мога да хапна нещо. Търговецът, който продаваше коледните елхи е приятел на нашето семейство и си помислих, че ще мога да се уговоря с него да ми даде елха, а през следващата седмица да си отработя дълга.

Когато обаче отидох на пазара, се оказа, че днес този търговец не е излязъл да продава. Аз се опитах колкото мога да поискам назаем пари, за да купя елхичка от друг продавач, но никой не искаше да ми даде срещу дълг.

Тогава си казах, че със сит стомах се съобразява по-лесно. Но до кафенето, към което се запътих, стоеше някакво момче, на вид чужденче. То ме помоли за малко пари — вече два дни не беше слагал нито троха в устата си. Аз веднага си представих, че може би, когато Иисус е бил малък, също така е гладувал. Нищо друго не ми оставаше, освен да дам на бедното момче всичко, което ми беше останало и си тръгнах за вкъщи. По пътя скърших борово клонче. Опитах се да го отрежа по-равно, но то стана твърдо като метал. Нима за такава коледна елха си мечтаеше мама?

— Мило момче — казал му свещеникът, — това дърво толкова чудесно благоухае, че несъмнено е било докоснато от самото Небе. Чуй как е свършила твоята история.

Още щом си се сбогувал с онази самотна старица, тя се е помолила на Дева Мария и е поискала от нея да те отблагодари за твоя щедър дар. Роднините и близките на затворниците решили, че ангел небесен е долетял при тях в твоите одежди и се помолили на ангелите, молейки ги да те възнаградят за угощението, което сега можели да си купят за Коледа. А момчето, на което ти си дал милостиня, се помолило на Иисус за тебе.

Дева Мария, ангелите и Христос чули молитвите на онези, на които ти си помогнал. И когато си отчупил боровото клонче, Дева Мария вложила в него благоуханието на милосърдието. Докато си вървял към дома си, ангелите докоснали боровите иглички и ги превърнали в злато. И накрая, самият Христос погледнал чудесното клонче и го благословил — и отсега всеки, който се докосне до това коледно дръвче, ще му се простят всички грехове и всичките му желания ще се изпълнят.

И всичко станало както казал свещеникът. Легендата гласи, че чудесното борово клонче и до днес се пази в селцето Сен-Мартен. Казват, че великата сила на благодатта се спуска върху всеки, който помага на своите ближни в навечерието на Коледа, колкото и далече да се намира той от малкото селце в Пиренеите.



сряда, декември 23, 2009

Най-големият порок



Свикала Смъртта своите най-верни служители и рекла:

- Решила съм да поставя царската си корона върху главата на оногова от вас, който ми е най-много заслужил.

Изправил се Гладът, поклонил се и казал:

- Короната се пада на мене. Аз моря мало и голямо. Не чакам да му дойде времето. И това върша откак свят светува.

- Твоето е нищо, - възразила Войната. – Често пъти в един ден аз повалям хиляди и хиляди... Царице, короната следва на мене.

- Вие сте чудни! – нетърпеливо извикала Чумата. – Вред, където помина, аз кося всички хора, като мухи. Запустявам села и градове. Зачерням цели държави. Царице, аз заслужавам короната.

Рекла тогава Смъртта:

- Вие сте добри и верни служители. Право е, че вие морите, ала вашият мор плаши хората, и те бягат от вас. Напротив, при едного идат доброволно да ги мори. Той ги забавлява. Той ги весели. И в това време, когато си мислят, че се наслаждават от живота, той ги опропастява и излага на глад. Когато се самозабравят им туря ножове в ръцете, за да се убиват един друг. Най-после трови кръвта им и коси живота им. И това върши по цялата земя.

Всички погледнали към една дрипава и мръсна фигура.

- Короната е твоя! – отсъдила Смъртта и прегърнала Пиянството.



вторник, декември 22, 2009

Завързаната камила




Голям керван преминавал през пустинята. Пътниците достигнали до оазис, в който решили да пренощуват. Но се оказало, че една скоба за завързване на камилите не достигала. А никой не искал да стои буден и за пази незавързаната камила.
Тогава единият от керванджиите отишъл при камилата, взел въжето и съвсем точно повторил всички движения, сякаш наистина завързал камилата за скобата. Тя си легнала и нощта преминала спокойно.

На сутринта отвързали камилите. Всички се приготвили за път, с изключение на въображаемо завързаната камила, която отказвала да помръдне. Най-накрая керванджията, който вечерта я "вързал", се сетил какво да направи. Застанал до нея и развързал въображаемата скоба. Камилата веднага станала.



вторник, декември 15, 2009

Бели мечки







понеделник, декември 14, 2009

Твърде много помощ




Един дзен учител решил да повери на свой ученик грижата за малката оризова нива.

През първата година ученикът се грижел винаги да има достатъчно вода за нивата. Оризът растял здрав и давал добра реколта.

Втората година му дошла идеята да добави малко тор. Оризът започнал да расте по-бързо и дал по-висок добив.

На третата година той използвал още тор. Реколтата била още по-добра, но оризът бил по-дребен и нямал блясък.

- Ако продължаваш да добавяш още тор, догодина няма да получиш нищо добро – казал учителят. – Ако помогнеш на някого малко, ти му даваш сила. Но ако помощта ти е твърде много, ти го отслабваш.



сряда, декември 09, 2009

Из "Алхимикът"




Мъжът, който претърсваше Алхимика, намери мал­ко кристално шишенце, пълно с течност, и стъклено яй­це с жълтеникав цвят, малко по-голямо от яйце на ко­кошка.

- Какви са тези неща? – попита той.

- Философският камък и Еликсирът на дълголетие­то. Това е Великото творение на алхимиците. Който пие от този еликсир, никога няма да се разболее, а малко парченце от тоя камък превръща всеки метал в злато.

Тримата мъже избухнаха в смях, а заедно с тях се смееше и Алхимикът. Отговорът им се стори много за­бавен и без да им създават повече пречки, ги пуснаха да си вървят, като им върнаха всичко.

- Но вие луд ли сте? – попита момчето Алхимика, след като се бяха отдалечили достатъчно. – Защо на­правихте това?

- За да ти покажа един от най-простите закони в све­та – отговори Алхимикът. – Когато големите съкрови­ща са пред нас, ние никога не ги забелязваме. А знаеш ли защо? Защото хората не вярват в съкровища.



вторник, декември 08, 2009

Брегът и Вълната




Всяка вечер под звездното небе двамата се срещат, сливат се за миг и се разделят отново. Кратък миг щастие, заплащан с много болка.

И този кръговрат се повтаря от самото Сътворение. Всяка нощ, в продължение на векове и ери, брегът чака своята морска любима, пътувала по целия свят, но в крайна сметка, завръщаща се при него. Те се обичат с любов неподвластна на времето, на стихиите, защото те самите са една голяма стихия. Всеки път щом брегът потъне в солената прегръдка на вълната, тя му разказва за своите пътешествия, за нещата, които е видяла, за всяка мида, която е погалила...

Брегът малко ревнува, но знае, че такава е Съдбата на неговата любов, непонятна за никой друг освен за самите тях. Той само я слуша, наслаждавайки се на шепота и, нежен като лунната светлина, която е и нейната пътеводна звезда. Соленият й допир кара пясъчното му сърце да тупти и да изпитва болка и удоволствие, слети в едно – при всеки допир, и при всяко оттегляне...

Една вечер, докато брегът чакаше с мълчаливо нетърпение срещата, която oсмисляше скучното му съществуване, той почувства едни леки крачета да ходят по гърба му. Усети, че крачките бяха бавни, самотни и тъжни. Обърна някои от песъчинките си, така че да разбере кой смущава покоя му и кой освен него чувства самота. Песъчинките му казаха, че по него се разхожда едно момиче, гледа към морето със същия копнеж, с който гледа самият бряг. Той я почувства близка, почувства нейния копнеж, нейното нетърпение. Тя също чакаше някой, така, както и той...

Момичето седна до сърцето му – мястото, което беше най-близо до водата - и брегът почувства парещи капчици да падат отгоре му. Знаеше, че това не е морето. То не пареше така. В един миг, когато песъчинките вкусиха малките капки, той разбра колко горчиви са човешките сълзи. И се зачуди - не убиват ли хората, докато се спотайват в тях?! Та тази горчивина можеше да се мери само с онова неосъзнато докрай усещане, което той изпитваше, когато любимата му го оставяше за пореден път...

Но в един миг всичко това изчезна, защото на хоризонта се появи ТЯ. Набираща все повече сила, все повече мощ, яхнала лунната светлина, тя идваше към него, за да му даде болка и щастие. Но този път не беше сама. Тя носеше със себе си един човешки предмет. Брегът го разпозна – беше рибарска лодка, а в нея имаше млад мъж. В същия момент, брегът престана да усеща парещите капки, както и натиска, от човешкото тяло върху себе си. Момичето беше скочило на крака и тичаше към морето. А вълната се приближаваше все повече и повече, носеща лодката на нежния си гръб. Брегът предчувстваше, че нещо изключително е на път да се случи...

И в мига, в който вълната го заля, и го дари с една дълга солена целувка, в мига, когато брегът потъна във властната й прегръдка, момичето потъна в прегръдките на младия мъж. И точно в този момент нещо се случи. Брегът очакваше вълната да се отдръпне и да си замине, но вместо това, тя остана. Продължаваше да му шепне, да му разказва, да го гали. Брегът отново почувства човешки натиск върху себе си и разбра, че става нещо изключително – момичето бе дочакало своята вълна, сливаше се с нея, така както той със солената си любима. Времето беше спряло – две стихии се бяха обединили и бяха направили невъзможното – бяха спрели кръговрата...

Мигът беше замръзнал, смилил се над тях, давайки им това, от което най-много имаха нужда – време. Те знаеха, че навсякъде другаде по света времето си минава, както обикновено, нечакащо никой, но те се намираха в една светлинна сфера, сглобена от лунна светлина, от огъня на любовта, от морската пяна. Сфера, защитаваща ги от най-големия им враг. Сфера, която едновременно беше силна, удържаше настрани пришпорващото време, но която скоро щеше да се разпадне. Те го знаеха, и затова задържаха всеки миг – силно и нежно, както децата държат в шепите си светулките и ги изучават. Запомняха всеки допир, всяка дума, всеки миг, защото знаеха, че краят е близо. Даже не усетиха, кога е настъпил...

Просто вълната целуна своя любим за последно и се отдръпна – там в лоното на дълбините, за да продължи своето безкрайно пътуване. Мъжът скочи в лодката, не можеше да го спре ръката на любимата му, качи се отново на гърба на вълната и двамата си тръгнаха...

Сферата се разпадна на множество светлини, които се отправиха към небето, сякаш разтърсиха всичко там горе, защото само след секунди над брега и самотното момиче заваля звезден дъжд.

И двамата си пожелаха едно и също нещо...



понеделник, декември 07, 2009

Магарето на селянина




Веднъж магарето на един селянин паднало в кладенеца. Докато стопанинът му мислел как да постъпи, животното часове наред издавало жалостиви звуци. Най-накрая селянинът взел решение. Помислил си, че магарето е вече много старо, а кладенецът все едно трябвало да бъде затрупан. Просто не си струвало да се хвърлят усилия, за да измъкне старото магаре. Той извикал съседите си да му помогнат да затрупа кладенеца. Всички дружно грабнали лопати и се заели да хвърлят пръст в кладенеца.

Магарето веднага разбрало накъде вървят нещата и започнало да реве оглушително. После за всеобщо учудване притихнало. След като хвърлили няколко лопати пръст, селянинът решил да погледне и да провери какво е положението там, вътре. Бил изумен от това, което видял. С всяка лопата пръст, падаща върху гърба му, магаренцето правело нещо невероятно. То изтръсквало пръстта от гърба си и стъпвало върху хвърлената пръст.

Докато съседите на селянина продължавали да хвърлят земя в кладенеца, всеки път животното се отърсвало и стъпвало върху насипаната пръст. Много скоро всички се изненадали, защото видели как магаренцето се показало над кладенеца, прескочило горния му край и с всички сили се понесло напред!



сряда, ноември 25, 2009

Из "Брида" - 2




Беше неделя и те обядваха в дома на баба й. Беше се събрало цялото семейство. Тя трябва да е била на четиринайсет години. Оплакваше се, че не може да направи някакво домашно за училище, защото, колкото пъти го подхванеше, все излизаше грешно.

"Може би тези грешки те учат на нещо", каза баща й. Но Брида настояваше, че не е така и че е тръгнала по грешния път и сега няма как да продължи.

Баща й я хвана за ръката и заедно отидоха в стаята, където баба й обикновено гледаше телевизия. Там имаше голям стенен часовник, който от много години беше спрял - липсваха части за него.

"В този свят, мила моя, няма нищо абсолютно грешно - каза баща й, гледайки часовника. - Дори един спрял часовник е верен два пъти в денонощието."



вторник, ноември 24, 2009

Из "Брида"




Бяха на плажа с баща й и той я помоли да провери дали водата е достатъчно топла. Тя беше на пет години и се почувства доволна, че може да бъде полезна. Отиде до водата и намокри краката си.

"Намокрих краката си, студена е.", каза на баща си.

Той я гушна и я отнесе до брега. Без никакво предупреждение я хвърли във водата. Тя се стресна, но след дова се зарадва на шегата.

"Как е водата?", попита я баща й.

"Приятна е.", отвърна тя.

"В такъв случай, когато занапред искаш да разбереш нещо - потопи се в него."



четвъртък, ноември 19, 2009

Закопаното съкровище




Живял някога в град Краков един благочестив и честен старец на име Изи. Няколко нощи подред той сънувал, че отива в Прага и стига до един мост над река. Сънувал, че на единия бряг на реката, под моста, имало кичесто дърво, че започва да копае дупка до това дърво и в нея открива съкровище, с което си осигурява благополучие и спокойствие за цял живот.

В началото Изи не обърнал внимание на съня. Но видял, че той се повтаря със седмици, решил, че това е знак и не бива да подминава тази вест, пратена му насън от Господ или откъдето и да било.

И така, доверявайки се на интуицията си, той натоварил мулето си да дълго пътуване и поел към Прага.

След шест дни старецът стигнал до Прага и започнал да търси моста над реката и околностите на града. Нямал много реки, нито много мостове, тъй че бързо открил мястото, което търсел. Всичко било както в съня му: реката, мостът и на единия бряг дървото, под което трябвало да копае.

Само едно нещо липсвало в съня му: мостът бил охраняван денонощно от един войник от царската гвардия.

Изи не посмял да копае, докато войникът бил там, затуй се разположил край моста и зачакал. На втората нощ войникът забелязал мъжа, който се бил настанил на брега, и тъй като му се сторил подозрителен, се приближил да го разпита.

Старецът не сметнал за нужно да го лъже. Затова му разказал, че е дошъл от далечен град, защото е сънувал, че в Прага, под един мост като този има заровено съкровище.

Войникът се разсмял.

- Да изминеш толкова път за тоя, дето духа - отвърнал му той. - От три години и аз сънувам всяка нощ, че в град Краков, под кухнята на един луд старец на име Изи, има закопано съкровище. Ха-ха-ха! Да не мислия, че трябва да ида в Краков, да намеря тоя Изи и да започна да копая под кухнята му? Ха-ха-ха!

Изи благодарил любезно на войника и се върнал у дома.

Вкъщи той изкопал дупка под кухнята и открил съкровището, което открай време било заровено там.



вторник, ноември 17, 2009

Притча за човека с велико сърце




Веднъж, преди време, един Учител говорил пред събралото се множество от хора, а посланието му било толкова забележително, че всички се почувствали докоснати от думите му, изпълнени с любов. В тълпата имало един човек, който попил всяка дума от казаното от Учителя. Този човек бил много скромен и имал велико сърце. Думите на Учителя го докоснали до такава степен, че той поискал да го покани у дома си. Когато Учителят спрял да говори, мъжът си проправил път в тълпата, погледнал го в очите и му казал: “Зная, че сте зает и че всеки се нуждае от Вашето внимание. Зная, че разполагате със съвсем оскъдно време дори да ме изслушате, но сърцето ми е толкова отворено и така преизпълнено с любов, че ми се иска да Ви поканя у дома. Искам да приготвя най-доброто ядене за Вас. Не очаквам да приемете, но просто исках да знаете.”

Учителят погледнал в очите на мъжа и с най-прекрасната усмивка казал: “Приготви всичко. Ще дойда”, след което си отишъл.

При тези думи сърцето на мъжа се изпълнило със сила. Той очаквал с нетърпение да посрещне Учителя и да изрази своята любов към него. Това щяло да бъде най-важният ден в неговия живот – Учителят щял да бъде с него. Купил от най-добрата храна и най-доброто вино и намерил най-красивите дрехи, които да предложи на Учителя като подарък. Отишъл си вкъщи да приготви всичко за Учителя. Почистил цялата къща, приготвил прекрасни ястия и наредил изящно масата. Сърцето му сияело от радост, защото Учителят скоро щял да дойде.
Човекът чакал неспокойно, когато някой почукал на вратата. Той отворил нетърпеливо, но вместо Учителя, видял една възрастна жена, която го погледнала в очите и казала: “Ужасно съм гладна. Можеш ли да ми дадеш парче хляб?”

Човекът малко се разочаровал, защото това не бил Учителят. Погледнал жената и казал: “Заповядай у дома.” Сложил я да седне на мястото, което бил определил за Учителя и й дал от храната, която бил приготвил за него. Човекът обаче бил неспокоен и едва чакал старата жена да приключи и да си тръгне. Жената, трогната от щедростта на човека, му благодарила и си тръгнала.

Мъжът отново подредил масата за Учителя и едва приключил, на вратата отново се почукало. Този път бил друг странник, който пътувал през пустинята. Той го погледнал в лицето и казал: “Жаден съм. Ще ми дадеш ли нещо да пийна?” Мъжът отново бил малко разочарован, тъй като отново не бил Учителят. Поканил странника у дома си и го сложил да седне на мястото, приготвено за Учителя. Дал му да пие от виното, предназначено за него. Когато непознатият си тръгнал, човекът отново приготвил всичко за Учителя.

Някой отново почукал. Когато мъжът отворил вратата, там стояло малко момче. То го погледнало и казало: “Замръзвам. Можеш ли да ми дадеш одеало да завия тялото си?”

Мъжът отново се разочаровал леко, но погледнал в очите на детето и усетил любовта в сърцето си. Бързо събрал дрехите, които възнамерявал да даде на Учителя и покрил детето с тях. То му благодарило и си тръгнало.

Мъжът отново приготвил всичко за Учителя и зачакал, докато не станало късно. Когато разбрал, че той няма да дойде, се разочаровал, но веднага му простил. Казал си: “Аз си знаех, че не мога да очаквам Учителя да дойде в този скромен дом. Въпреки, че обеща да дойде, може би нещо много по-важно го е завело някъде другаде. Учителят не дойде, но поне ми каза, че ще дойде и това е достатъчно за моето сърце, за да бъде то щастливо.”

Бавно прибрал храната и виното и си легнал. През нощта сънувал, че Учителят е дошъл в неговия дом. Мъжът се зарадвал, че го вижда, но не знаел, че сънува. “Учителю, ти дойде. Ти удържа на думата си!”

Учителят отговорил: “Да, аз съм тук, но бях тук и преди това. Бях гладен и ти ме нахрани, бях жаден и ти ми даде да пия вино, беше ми студено и ти ме облече. Каквото правиш за другите, ти го правиш за мен.”

Когато се събудил, сърцето му било изпълнено с щастие, защото той разбрал урока на Учителя. Той толкова много го обичал, че му изпратил трима души, за да му даде най-великия урок: Учителят живее във всеки. Когато даваш храна на някой, който е гладен; когато даваш вода на някой, който е жаден; когато обличаш някой, на който му е студено - ти даваш своята любов на Учителя.



четвъртък, ноември 12, 2009

Двата вълка в нас




Притча на индианците чероки

Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка.

Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.

Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:

- И кой вълк побеждава?

- Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.



понеделник, ноември 09, 2009

Партия шахмат




Един човек си мислел, че когато загуби партия шахмат, е претърпял поражение.

След като учил 2 години при знаменит дзен учител, той разбрал, че е претърпял поражение, ако е спечелил.

Все още недоволен, той учил година и половина при великия суфи Нарсуфин и разбрал, че ако е загубил, но е доволен от загубата, тогава е претърпял поражение.

Тогава отишъл три години в Хималаите и от великия йога Махариши разбрал, че ако е победил, но се чувства виновен за това, тогава е претърпял поражение.



четвъртък, ноември 05, 2009

Три неща...




Никога не бива да забравяме, че...

Tри неща не се връщат обратно:

- ВРЕМЕ, ДУМА, ВЪЗМОЖНОСТ;

Tри неща не трябва да губим:

- СПОКОЙСТВИЕ, НАДЕЖДА, ЧЕСТ;

Tри неща са най-ценни:

- ЛЮБОВ, УБЕЖДЕНИЯ, ДРУЖБА;

Tри неща никога не са сигурни:

- ВЛАСТ, КЪСМЕТ, СЪСТОЯНИЕ;

Tри неща определят човека:

- ТРУД, ЧЕСТНОСТ, ПОСТИЖЕНИЯ;

Tри неща разрушават човека:

- ВИНО, ГОРДОСТ, ЗЛОБА.





Понякога обаче, докато разберем всичко това, минава целият ни живот.


вторник, октомври 27, 2009

Всичко, което трябва да зная, съм научил в детската градина




Повечето от онова, което ми е било потребно, за да се науча как да живея, какво да правя, как да се държа, съм усвоил в детската градина. Мъдростта не е горе на върха, където блести заветната диплома, а там, в пясъчника на детската площадка, в предучилищната група.

Ето какво научих там:

Делете всичко.

Играйте честно.

Не удряйте хората.

Оставяйте нещата там, където сте ги намерили.

Разчистете, ако сте разхвърляли.

Не вземайте вещи, които не са ваши.

Извинете се, когато сте обидили някого.

Мийте си ръцете преди ядене.

Изчервявайте се.

Топлите сладки и студеното мляко са полезни.

Живейте хармонично.

Научете нещо, измислете нещо, порисувайте, попейте, потанцувайте, поиграйте, поработете — всеки ден по малко.


Всеки следобед си поспивайте. Когато излезете на улицата, внимавайте дали не идва кола, дръжте се за ръцете и вървете плътно един до друг. Бъдете готови за чудеса.

Помнете малкото зрънце, посадено в пластмасовата чаша. Корените отиват надолу, а стебълцето — нагоре и никой не знае нито как, нито защо, но ние сме също като него.Дори и златната рибка, и хамстерите, и белите мишки, и растението в
пластмасовата чаша умират. Ние също.

И тогава си спомнете книгата за Дик и Джейн и първата дума, която сте научили, най-важната дума в света: ВИЖ. Всичко, което трябва да знаете, е там някъде. Златното правило, любовта и здравословният начин на живот. Екологията, политиката и здравият разум.

Помислете само колко по-добър щеше да бъде светът, ако всеки ден към три часа следобед всички си похапвахме бисквити с мляко, а после лягахме за кратка дрямка.

Или ако хората приемат като задължително правило винаги да връщат нещата там, откъдето са ги взели, и да почистват мръсотията, която правят. На колкото и години да сте, когато сте сред останалите хора, е в сила правилото: дръжте се за ръцете и вървете плътно един до друг.



понеделник, октомври 26, 2009

Приказка за морската звезда




Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря.

Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.

Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата.

Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана.

Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.

Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът попита:

- Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!

Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:

- Ами аз току-що промених нещата за тази морска звезда!



петък, октомври 23, 2009

Ударът




На един фабрикант му се повредил основен котел във фабриката и тя спряла. Той извикал един след друг всички експерти и експертни организации, които дълго мислили и се опитвали да оправят котела, но все неуспешно.

Когато вече се бил предал на отчаяние и очаквал фалита си, в кабинета му се появил един дребен мъж с малка чанта и му предложил той да поправи котела.

Мъжът не вдъхвал респект, но фабрикантът вече нямало какво да губи, така че го допуснал до помещението.

Дребният мъж извадил от чантата си малък чук и започнал внимателно да почуква котела навсякъде. След като го обиколил целия за десетина минути, той се върнал към чантата си, оставил малкия чук и извадил оттам един огромен чук, с който се приближил до котела и го ударил с все сила на едно точно определено място.

И котелът тръгнал!!!

Изуменият и зарадван фабрикант казал на мъжа да изпрати сметка за разходите си и, каквато и сметка да изпрати, той ще я осребри.

На следващия ден получил сметка за 10 000 лири. Зачудил се, защото мъжът работил само 10 минути, въпреки че предишните специалисти му взели много повече и наредил на секретарката си да преведе парите, но да помоли човека да напише сметка за разходите си по пера.

На следващия ден получил сметката и тя гласяла:

+ За това, че 10 минути обикалях и чуках котела – 1 лира.

+ И останалите 9 999 лири за това, че знаех къде точно и с каква сила да ударя.



вторник, октомври 20, 2009

Пеперудата




Някога отдавна живеел в древен град Майстор, заобиколен от своите ученици. Най-способният от тях се замислил веднъж:

-А има ли въпрос, на който нашият Майстор няма да може да отговори.

Той отишъл на зелената ливада, хванал най-красивата пеперуда и я скрил в дланите си.

Пеперудата шавала с пипалцата си и гъделичкала дланите на ученика. Усмихвайки се, той отишъл при Майстора и го попитал:

- Кажете, каква пеперуда имам между дланите си-жива или мъртва?

Той здраво държал пеперудата и бил готов във всеки един миг да я смачка заради своята истина.

Не обръщайки дори глава, за да погледне ученика, Учителят отговорил:

- Всичко е в твоите ръце.



петък, октомври 16, 2009

Къде да застанат русалките?




Което е добро за един, може да не е добро за друг. Може да се наложи да настояваш на своето и да направиш нещо необичайно в очите на другите.
Ейлийн Кади

Трябваше да играем на Великани, Магьосници и Джуджета.

Оставили ме бяха да се грижа за осемдесетина дечурлига на възраст между 7 и 10 години, докато родителите им се занимаваха с родителски работи. Събрах дружината си в залата при църквата и се заех да обяснявам играта. Тя е нещо като разширен вариант на играта Камък, Хартия и Ножица и е свързана с мислене и вземане на решения.

Всъщност истинската цел на играта е децата да вдигнат голям шум и да се гонят насам-натам, докато всеки забрави на чия страна е и кой е победил.

Да организираш пълна стая с навити като пружинки първолаци в два отбора, да им обясниш основните правила на играта като постигнеш консенсус по въпроса за груповата принадлежност - това не е шега работа, но с помощта на добра воля се справихме и бяхме готови да започнем.

Възбудата от гонитбата вече достигаше критичната си точка. Аз изкрещях с всичка сила:

- Кой какъв е сега - ВЕЛИКАН, МАГЬОСНИК или ДЖУДЖЕ!

Докато групите се суетяха като бесни и шушукаха помежду си, усетих, че някой ме дърпа за крачола. Едно мъничко момиченце стоеше с вдигната глава и питаше със сериозен глас:

- Къде да застанат русалките?

Къде да застанат русалките?

Последва дълго мълчание. Много дълго мълчание.

- Къде да застанат русалките ли? - попитах аз.

- Да. Защото аз съм Русалка.

- Няма никакви русалки.

- Има, аз съм Русалка!

Тя не се виждаше в ролята на Великан, Магьосник или Джудже. Тя знаеше точно към коя категория се числи и нямаше никакяо намерение да напуска играта, за да стои до стената като някой загубен глупак. Тя желаеше да заеме мястото си там, където

Русалките стоят я общата схема на нещата, без да страда достойнството или самоличността й. За нея беше ясно, че за Русалките има място и че аз трябва да знам къде е то.

Та къде да застанат Русалките? Всички Русалки -Всички тези, които са различни, които не се вместват в нормите и не приемат предварително разчертаните кутийки и квадратчета?

Отговорете на този въпрос и ще можете върху тази основа да изградите училище, народ или цяла вселена.

Какво отговорих аз тогава? Случва ми се понякога да кажа и аз нещо на място.

- Русалката застава ето тук до Краля на морето!

(Да, точно тук до Главния глупак, рекох си на ум.)

И застанахме двамата ръка за ръка да приветстваме нестройните и диви пълчища Магьосници, Великани и Джуджета.

Между другото, не е вярно, че Русалки не съществуват. Аз лично познавам една. Държал съм я за ръка.



четвъртък, октомври 15, 2009

Обувки




Когато един ден Ганди се качвал на влак, обувката му се изхлузила и паднала на релсите. Влакът бил в движение и той не можел да си я вземе. За най-голямо учудване на всички, Ганди събул и другата си обувка и я хвърлил край релсите близо до първата. Когато един от пътниците го попитал защо постъпва така, Ганди се засмял.

- Така беднякът, който ще намери обувката край пътя - обяснил той, - ще разполага с цял чифт, за да се обуе.



вторник, октомври 13, 2009

Камъкът на мъдрата старица



Една мъдра жена, както си пътувала из планината, намерила в един поток скъпоценен камък. На другия ден срещнала друг пътник, който бил гладен и мъдрата жена отворила торбичката си да сподели с него храната си. Гладният пътник видял скъпоценния камък в торбата на жената, възхитил се от него и помолил мъдрата жена да му го даде. Мъдрата жена му го дала без да се замисли.

Пътникът си тръгнал, зарадван от съкровището си. Той знаел, че това съкровище може да го осигури за цял живот.

Няколко дни по-късно обаче той се върнал и отново потърсил мъдрата жена. Когато я намерил, той й върнал камъка и рекъл:

- Размислих. Знам колко е ценен този камък, но ти го връщам с надеждата, че ще можеш да ми дадеш нещо много по-ценно. Ако можеш, дай ми това нещо у себе си, благодарение на което ми даде камъка.



понеделник, октомври 12, 2009

Хорското мнение




Баща и син се сдобили с кон. На следващия ден тръгнали за някъде си през селото. Бащата казал:

- Сине, качи се ти на коня, а аз ще походя.

Като ги видели, селяните рекли:

- Ей, гледай какъв син - баща му ходи пеша, а той язди!

На другия ден бащата се качил на коня, а синът ходел. Селяните рекли:

- Бе какъв баща бе, детето му ходи пеша, пък той язди!

На третия ден се качили и двамата на коня. Селяните:

- Нямат милост тия, ще уморят добичето!

На четвъртия ден и двамата тръгнали пеша, водейки коня. А селяните:

- Хахаха, гледай какви глупаци! Кон имат, пеша ходят! Хахаха...

На следващия ден, от притеснение какво ще направят, конят умрял.

И бащата рекъл на сина:

- Виждаш ли сине, ако слушаш какво говорят хората, ще свършиш като коня!



неделя, октомври 11, 2009

Пясък - Ксения Симонова







Помислете за това




Усилието дава плодове, едва когато човек реши да не се предава.
НАПОЛЕОН ХИЛ

Историята ни показва, че най-забележителните
победители преди своя триумф обикновено
са преодолели смазващи препятствия.
Те са победили, защото са решили,
че няма да позволят на провала да ги обезсърчи.

Б. ФОРБС

Помислете за това:

• Уди Алън - продуцент и режисъор, носител на Оскар - не успява да завърши филмово продуцентство в университета в Ню Йорк и колежа Сити в Ню Йорк. Освен това не успява да си вземе изпита по английски език в Нюйоркския университет.

• Лион Юрис, автор на бестселъра „Изход", три пъти се явявал неуспешно на матура по английски.

• Когато Люсил Бол се записала през 1927 година да учи за актриса, главният преподавател в актьорската школа на Джон Мъри и казал: „Опитайте някаква друга професия. Все едно каква, но друга".

• През 1959 година един служител в „Юнивърсьл пикчърс" отпратил едновременно Клинт Ийстуд и Бърт Рейнолдс със следните забележки - към Бърт Рейнолдс: „Нямате талант", а към Клинт Ийстуд: „Имате строшен зъб, адамовата ви ябълка е прекалено щръкнала и гобворите твърде бавно." Както несъмнено знаете, Бърт Рейнолдс и Клинт Ийстуд днес са големи звезди във филмовия бизнес.

• Пред 1944 година Емълайн Снивъли, директор на агенцията за манекени „Блу бук", казала на преизпълнената с надежди Норма Джийн Бейкър (Мери-
лин Монро): „По-добре станете секретарка или се омъжете".

• Либ Улман, два пъти номинирана за Оскар за най-добра актриса, се провалила при прослушването за държавното театрално училище в Норвегия. Журито й казало, че няма талант.

• Малкълм Форбс, покойният главен редактор на списание „Форбс", едно от най-престижните бизнес списания в света, не бил приет в студентската редколегия, докато следвал Вв Принстънския университет.

• През 1962 година четирима притеснени млади музиканти се явили на първо прослушване пред комисията на компанията за звукозаписи „Дека". Комиията не останала впечатлена. Докато отказвали на тази британска рок група, наречена „Бийтълс", един от служителите на компанията направил следната забележка: „Звученето им не ни харесва. Групите от китаристи са си изпели песента".

• Пол Коен, специалист по изпълнители и репертоар на дейност за „Дека Рекърдс" в Нашвил, при отс-траняването на Бъди Холи от списъка на компанията през 1956 година, нарекъл Бъди „най-големият бездарник, с когото съм работил". ДВайсет години по-късно списание „Ролинг стоун" нарича Бъди Холи, заедно с Чък Бери, „музикантите, оказали най-силно влияние върху рок музиката на шейсетте години".

• През 1954 година Джими Дени, мениджър на „Гранд Оул Опри", след едно представление уволнил Елвис Пресли. „За нищо не ставаш, синко. Най-добре върви да си гледаш шофьорлъка". Елвис Пресли стана най-известният поп певец в Америка.

• Когато Александър Греъм Бел изобретил телефона през 1876 година, той не се скъсал да звъни от поръчки на потенциални клиенти. След проведената демонстрация, президентът Ръдърфорд Хейс рекъл: „Удивително изобретение, но на кого би му притрябвало да използва подобно нещо?"

• Томас Едисън е може би най-великият изобретател в американската история. Когато тръгнал на училище в Порт Хюрън, щата Мичиган, учителите му се оплаквали, че бил „прекалено муден" и неуправляем. В резултат на това майка му решила да го отпише от училище и да го учи у дома. Малкият Едисън бил очарован от естествените науки. На десет години вече си бил направил химическа лаборатория. Едисън, със своя неуморен гений и енергия (които се твърди, че той сам определял като „1 процент вдъхновение и 99 процента усилие"), направил през живота си 1300 изобретения.

• Когато Томас Едисон изобретил електрическата крушка, му били нужни 2000 опита, за да я накара да заработи. Един млад репортер го попитал как се чувствал след толкова много неуспешни опити. Той отвърнал: „Не съм имал нито един неуспешен опит. Изобретих електрическата крушка, което се оказа процес от 2000 стъпки".

• През 40-те години един друг млад изобретател на име Честър Карлсън представил новата си идея пред 20 фирми, включително някои от най-големите в страната. Всички му отказали. През 1947 година - след седем години откази! - успял най-сет-не да убеди „Халоид", малка фирма в Рочестър, щата Ню Йорк, да купи правата за неговата технология за електростатично копиране върху хартия. „Халоид" по-късно прераства в корпорацията „Ксерокс" и заедно с Карлсън успяват да спечелят много пари.

• Джон Милтън ослепял на 44 години. Шестнайсет години по-късно написва класическата поема „Изгубеният рай".

• Когато Пабло Касалс навършил 95 години, един млад репортер му подхвърлил следния въпрос: „Господин Касалс, вие сте на 95 години и сте най-добрият челист на всички времена. Защо продължавате да се упражнявате по шест часа на ден?" Касалс отговорил: „Защото откривам, че напредвам".

• След дългогодишна прогресивна загуба на слуха, на
46 години немският композитор Лудвиг ван Бетховен напълно оглушал. Въпреки това, именно през последните години от живота си написал най-добрата си музика, включително пет симфонии.След като загубил и двата си крака в самолетна катастрофа, британският Военен пилот Дъглас Бейдър се върнал с два изкуствени крака на работа в Кралските Военновъздушни сили. По Време на Втората световна война бил три пъти пленен от германците - и три пъти успял да избяга.

• След като му ампутирали крака поради раково заболяване, младият канадец Тери Фокс дал обет да пробяга на един крак Канада от единия бряг до другия, за да събере един милион долара за изследвания на рака. Принуден да се откаже по средата на пътя, защото ракът превзел белите му дробове, той, съвместно с основаната от него фондация, събрал над 20 милиона долара за изследвания на рака.

• Уилма Рудолф е 20-то от общо 22 деца в семейството. Родена преждевременно, съмнително било дали въобще ще оживее. Когато станала на 4 години, се разболяла от двойна пневмония и скарлатина, които я оставили с парализиран ляв крак. На 9 години свалила металната шина, от която дотогава била изцяло зависима, и започнала да ходи без нея. На 13 години походката й била вече ритмична, което лекарите считали за невъзможно. Същата година решила да стане бегачка. Записала се в състезание и завършила последна. Няколко години се състезавала и всеки път се класирала последна. Всички я убеждавали да се откаже, но тя продължава да тича. И един път спечелила първо място. После отново. Оттогава нататък тя печелела всяко състезание, в което участвала. Накрая това момиченце, на което казвали, че никога няма да проходи, спечелило три олимпийски златни медала.

Майка ми от малка ме научи да вярвам, че мога да постигна всичко, което пожелая. Първото ми желание беше да се науча да ходя без шините.
Уилма Рудолф

• На 39 години Франклин Д. Рузвелт се парализирал в резултат на прекаран полиомиелит, но въпреки това станал един от най-обичаните и влиятелни водачи на САЩ. Четири пъти бил избиран за президент на Съединените щати.

• Сара Бернар, считана от мнозина за най-великата актриса на всички времена, преживяла ампутация на крака на 70 години, но продължила да играе още осем години.

• Луи Ламур, автор на повече от 100 каубойски романа, с тираж над 200 милиона отпечатани екземпляра, получава 350 отказа преди да продаде първата си творба. По-късно той става първият американски романист, отличен от Конгреса със специален златен медал за заслуги - за приноса, който е направил за националната литература на Америка с творчеството си, основаващо се на исторически факти.

• През 1953 година Джулия Чайлд и двете и сътруднички подписвали с едно издателство договор да напишат книга с работно заглавие „Френски рецепти
за американската кухня". Джулия и сътрудничките й се трудили върху книгата в продължение на пет години. Издателят не одобрил ръкописа им от 850 страници. Чайлд и сътрудничките й прекарали още една година в редактиране на книгата. Издателят отново не я одобрил. Но Джулия Чайлд не се отказала. Заедно със сътрудничките си отново се хванали на работа, намерили си нов издател и през 1961 година - осем години по-късно - издали „Как да овладеем изкуството на френската кухня", от която били продадени над един милион екземпляра. През 1966 година списание „Таим" публикувало снимка на Джулия Чайлд на корицата. Джулия Чайлд е все още начело в своята област след цели трийсет години.

• Генерал Дъглас Макартър навярно никога не би си спечелил слава и власт без упоритостта си. Когато кандидатствал в Уест Пойнт, не го приемали, и то на два пъти. Но той опитал и трети път, приели го и с маршова стъпка той влязъл в историята.

• Ейбрахам Линкълн започнал войната с Блекхок като капитан. В края на войната бил понижен до редник.

• През 1952 година Едмънд Хилари прави опит да покори връх Еверест, най-високия връх в света - близо девет хиляди метра висок. Няколко седмици след неуспешния му опит, го помолили да говори пред публика В Англия. Хилари отишъл до самия край на сцената, свил ръката си в юмрук и се заканил на върха, който се виждал на снимката. Със силен глас той рекъл: „Връх Еверест, първия път ме надви, но следващия път аз ще те надвия, защото ти няма накъде повече да растеш... но аз имам!" На 29 май, само една година по-късно, Едмънд Хилари станал първият човек, изкачил връх Еверест.



петък, октомври 09, 2009

Риск




В плодородната пролетна почва две семена лежали едно до друго.

Първото семе казало:

— Искам да раста! Искам да пусна корените си дълбоко в почвата под мен и да провра филизи през земната кора над мен... Искам да развия нежните си пъпки като знамена, за да оповестя пристигането на пролетта... Искам да почувствам топлината на слънцето върху лицето си и благословията на утринната роса върху моите венчелистчета.

И така то пораснало. Второто семе казало:

— Страхувам се. Ако пусна корените си надолу в земята, не зная с какво ще се сблъскам в мрака. Ако си проправя път нагоре през твърдата почва над мен, мога да нараня нежните си филизи... Ами какво ще стане, ако отворя пъпките си и някой охлюв се опита да ги изяде? А ако трябва да отворя цветовете си, някое малко дете може да ме изтръгне от земята. Не, много по-добре е да изчакам, докато стане сигурно.

И така то зачакало.

Една кокошка, както си ровела из рохкавата пролетна пръст да търси храна, намерила семенцето, което чакало, и бързо го глътнала.



четвъртък, октомври 08, 2009

Училището на животните



Някога, много отдавна, животните решили, че трябва да направят нещо героично, за да посрещнат подготвени проблемите на „новия свят". Затова си основали училище.

Приели учебната програма, която включвала бягане, катерене, плуване и летене и за да я прилагат по-лесно, всички животни били задължени да посещават и четирите дисциплини.



Патицата била отличничка по плуване, всъщност по-добра дори от инструктора си, но имала незадоволителни оценки по летене и много слаби по бягане. Тъй като тичала бавно, трябвало да остава след часовете и да пропуска плуването, за да тренира бягане. Това продължило докато ципестите й крака така се разранили, че оценките й по плуване станали едва средни. Но средното ниво се приемало като нормално в училището, затова никой, освен патицата, не се тревожел за това.



Заекът започнал като най-добрия ученик в часовете по бягане, но заради слабите оценки по плуване трябвало да се упражнява до пълно изтощение и накрая получил нервно разстройство.



Отначало катеричката била отличничка по катерене. В часовете по летене учителят й я карал да лети от земята нагоре, вместо от върха на дървото надолу, в резултат на което тя изнемощяла до крайност, получила и мускулна треска от пренатоварване и тогава й писали тройка по катерене и двойка по бягане.



Орелът бил проблемно дете и затова го възпитавали сурово. В часовете по катерене той побеждавал всички останали нагоре към върха на дървото, но нас-тоявал да използва собствен начин, за да стигне до там.

В края на годината една анормална змиорка, която можела да плува извънредно добре, да бяга, да се катери и да лети по малко, получила най-високата обща оценка и станала първенец на випуска.



Лалугерите не посещавали училището и се борили срещу налаганите им санкции, защото административното ръководство не включило в програмата копаене и заравяне. Те дали децата си да чиракуват при един язовец, а по-късно се присъединили към мармотите и гризачите, за да положат заедно основите на частно училище, чиито възпитаници получили много добро образование.



вторник, октомври 06, 2009

Правила за човешките същества




1. Ще получиш тяло.

Дали го харесваш или мразиш, то ще си бъде твое през цялото време, докато си на тази земя.


2. Ще усвояваш уроци.

Записан си в целодневното неофициално училище, наречено живот. Всеки ден ще имаш възможността да усвояваш уроци в това училище. Те може да ти харесат, а може и да ти се сторят неуместни и глупави.


3. Няма грижи, има само уроци

Израстването е процес на проби и грижи: експериментиране. „Провалените" експерименти също са част от процеса, както и онзи експеримент, който в края на краищата се оказва „успешен".


4. Урокът се повтаря, докато се научи.

Един и същи урок ще ти бъде представян по различни начини, докато го научиш. Тогава продължаваш със следващия.


5. Усвояването на уроци няма край.

Няма част от живота, през която да не се налага да усвояваш уроци. Докато си жив, винаги има уроци, които трябва да бъдат научени.


6. „Там" не е по-добре от „тук".

Когато твоето „там" стане „тук", ти просто ще откриеш друго „там", което пак ще изглежда по-добре от „тук".


7. Другите за теб са само огледала.

Не можеш да обичаш или да мразиш нещо у някого, освен ако в него виждаш отразено това, което обичаш или мразиш у себе си.


8. От теб зависи как ще изживееш живота си.

Разполагаш с всички инструменти и ресурси, които са ти необходими. Как ще ги използваш, зависи единствено от теб. Изборът е твой.


9. Отговорите, от които имаш нужда, са в теб самия.

Отговорите на въпросите, поставени от живота, носиш в себе си. Трябва само да гледаш, да слушаш и да вярваш.


10. Животът е точно това, което си мислиш, че е.

Ти създаваш живот, в който се вплитат твоите убеждения и очаквания.



11. Ще забравиш всичко това.



12. Можеш да си го спомниш, когато поискаш.



неделя, октомври 04, 2009

Притча за въплащаването




Събрали се души на съвещание преди въплъщението си на Земята. И Бог попитал една от тях:

- Защо искаш да се въплътиш?

- Искам да се науча да прощавам.

- На кого се каниш да прощаваш? Погледни душите какви са чистички, светли, любящи. Те толкова те обичат, че не могат да направят нищо такова, заради което да се налага да им прощаваш.

Натъжила се Душата, но повторила:

- Аз така искам да се науча да прощавам!

Тогава до нея се приближила друга Душа и й казала:

- Не тъжи, аз те обичам толкова много, че ще бъда с теб на Земята и ще ти помогна да изпиташ опрощението. Ще бъда твой мъж, ще ти изневерявам и ти ще трябва да ми прощаваш.

Приближила се друга Душа и казала:

- Аз също те обичам много. Ще дойда с теб и ще бъда твоята майка, която ще те наказва, ще се меси в живота ти и ти ще се учиш да прощаваш.

Още една Душа се приближила и казала:

- Аз ще бъда твоят началник и от любов към теб ще се отнасям към теб грубо и несправедливо, така че да изпиташ какво е да се прощава.

Друга една Душа предложила да й бъде най-добрата приятелка и да я предаде, друга да й бъде злата и несправедлива свекърва и т. н. По този начин се събрала група от обичащи се души, измислили си сценария на своя живот на Земята и се въплътили.

Но се оказало, че да си спомнят за Себе си е сложно и трудно и те всички забравили своя договор. Повечето приели на сериозно живота си, започнали да се обиждат и гневят един на друг, забравяйки че сами са си съставили този сценарий и забравяйки най-важното – че те всички се обичат един друг!



четвъртък, октомври 01, 2009

Легенда за приятелството




В една арабска легенда се разказва за двама приятели, които вървели през пустинята. По пътя избухнал спор и единия зашлевил шамар на другия. Пострадалият, без дума да обели, седнал и написал ма пясъка:

"Днес моят най-добър приятел ме удари!"

Продължили напред и стигнали до един оазис, където влезли да се изкъпят. Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави, но навреме бил спасен от другаря си. Когато се посъвзел, грабнал камата си и написал на един камък:

"Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!"

Заинтригуван, приятелят му го попитал:

"Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?"

Засмян, другарят му отвърнал:

"Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на СЪРЦЕТО, където никoй вятър не може да го заличи…"



сряда, септември 30, 2009

Мандрица




Снимките са любезно предоставени от Валентина Добрева.

Благодаря!

вторник, септември 29, 2009

Загриженост




Имало едно време един шейх в Дамаск, наречен Абу Муса ал Кумаси. Всички го уважавали заради мъдростта му, но никой не знаел дали е бил добър човек.

Един следобед, къщата, в която шейхът живеел с жена си, се срутила поради грешка в конструкцията. Притеснени, съседите се втурнали да ровят в развалините. Не след дълго те успели да открият жената на шейха.

- Не се притеснявайте за мен, а побързайте да намерите мъжа ми, който седеше ето там.

Съседите разровили отломките от мястото, където тя посочила и намерили и самия шейх.

Той казал:

- Не се притеснявайте за мен, а побързайте да спасите жена ми, която лежеше ето там.



понеделник, септември 28, 2009

Чупливите подаръци




В едно селце пристигнал мъдър старец. Мястото му харесало и останал да живее там.

Старецът много обичал децата и често им правел подаръци, но подарявал само чупливи вещи. Децата се опитвали да се отнасят грижливо с подаръците си, но въпреки това често ги чупели и се разстройвали. След време мъдрецът им правел нови подаръци, още по-крехки.

Един ден родителите дошли при него:

- Ти си мъдър и желаеш само доброто на нашите деца. Но защо им правиш такива подаръци? Колкото и да се стараят, те не могат да ги опазят. Подаръците са прекрасни, но с тях е невъзможно да се играе.

Старецът се усмихнал:

- Ще мине време и някой ще им подари сърцето си. Може би това ще ги научи да се отнасят внимателно с безценните дарове.


Превод: Gloxy-Floxy


неделя, септември 27, 2009

Това е добре




Един африкански крал имал приятел, който независимо от ситуацията, в която е попаднал, казвал:"Това е добре!"

Веднъж кралят бил на лов. Приятелят му зареждал оръжието и изглежда, че направил нещо погрешно. Когато кралят стрелял,изстрелът откъснал един от пръстите му. Приятелят както обикновено заявил:

- Това е добре!

- Не, това не е добре!-казал кралят и заповядал да затворят приятеля му в тъмницата.

Една година по-късно кралят отново бил на лов на място, което считал за безопасно,но бил заловен от канибали. Те завели пленника в селото си и започнали да приготвят клада, на която да го опекат. Когато го завързвали за стълба, забелязали, че му липсва един пръст. Техните суеверия не им позволявали да ядат хора с недъзи и това спасило живота на краля.

Първото нещо, което направил, когато се прибрал в двореца, било да освободи приятеля си от тъмницата. Разказал му за голямото премеждие, което преживял. Приятелят както обикновено заявил:

- Това е добре!

Кралят започнал да се извинява:

- Много съжалявам, че те вкарах в тъмницата! Това беше лошо от моя страна!

- Не, това също е добре. Ако не бях в тъмницата, щях да съм с теб на лов и канибалите да хванат и мен.



събота, септември 26, 2009

Притча за тишината




Уморен от шумния и неспокоен град, където всичко пречи на медитацията и самовглъбяването, един човек тръгнал да търси тишина и спокойствие сред природата.

Пристигнал в гората, но го подразнили бръмченето на мухите и свиренето на щурците.

Навлязъл по-навътре, но птичите трели разстройвали контакта с вътрешното му "Аз".

Влязъл в пещера, но в нея го смущавал звука на падащите капки вода.

Тогава си построил малка къщурка със звукоизолация. Затворил всички врати и прозорци и в тишината загърмял дразнещ звук "тик-так, тик-так". Разбил часовника в стената.

Седнал, успокоил се, въздъхнал дълбоко и решил, че най-накрая е намерил жадуваната тишина, но ...

"Туп, туп, туп ..." - сърцето му гръмко биело в гърдите.



четвъртък, септември 24, 2009

Законите на Вселената




Събрал Аллах всички хора и започнал да ги наказва за нарушение Законите на Вселената. Най-голямото наказание се паднало на лекаря. Той се възмутил:

- Защо? Аз съм лекар и цял живот съм се старал да избавя хората от техните страдания!

А Аллах ми отговорил:

- Защото аз изпращам болестите на хората за техните прегрешения, за да ги поуча, а ти им пречиш да осъзнаят това.



понеделник, септември 21, 2009

Дарове за махараджата




Един махараджа, прочут с мъдростта си, навършил сто години. Събитието било посрещнато с голяма радост, защото всички обичали много своя владетел. В двореца подготвили голям празник за тази нощ, на който били поканени разни велможи от царството и от други страни.

Настъпил денят и пред залата, където махараджата щял да приеме гостите, се натрупала планина от дарове.

По време на вечерята махараджата наредил на слугите да разделят даровете на две групи: тези, които имат подател, и тези, за които не знаели кой ги праща.

Накрая царят заповядал да донесат всички дарове от двете купчини. Едната, със стотици големи и скъпи подаръци, а другата - по-малка, само с десетина дара.

Махараджата започнал да отваря даровете от първия куп и да вика тези, които са ги изпратили. Карал всеки от тях да се качи на трона и му казвал: "Благодарят ти за подаръка, връщам ти го и нека бъде както досега." И му връчвал подаръка, независимо какъв бил той.

Когато свършил с първия куп дарове, той се приближил и рекъл: "Тези дарове нямат подател. И аз ще ги приема, защото не ме задължават с нищо, а на моят възраст не е хубаво да оставам длъжник."



неделя, септември 20, 2009

Морков, яйце и чаша кафе




... или какво има във вашата тенджера?


Една млада жена посети майка си и й разказа за живота и трудностите, които трябва да преодолява всеки ден. За това колко е изморена да се бори с живота. Имала чувството, че в момента, в който един проблем се разреши, идва нов на негово място.

Майка й я заведе в кухнята. Напълни три тенджери с вода и ги сложи на котлона да се стоплят. Водата бързо завря. В първата майката сложи моркови, във втората яйца, а в третата смляно кафе. После отново ги върна на котлона да врят, без да каже и дума.

След десетина минути загаси огъня, отцеди морковите и ги сложи в купа, извади яйцата и тях сложи в купа, а най-накрая изля кафето в чаша. После се обърна се към дъщеря си с въпроса: „Кажи ми, какво видя?"

„Моркови, яйца и кафе" – бил отговорът на момичето. Тогава майката й каза да се приближи до морковите. Когато момичето го направи, забеляза, че морковите са меки. След това майката я помоли да вземе едно от яйцата и да счупи черупката му. Когато момичето го направи то установи, че яйцето е станало твърдо.

Най-накрая майката помоли дъщеря си да опита от кафето. Момичето се усмихна и с удоволствие опита от богатия аромат на кафето, а после попита: "Но, какво всъщност означава това, мамо?"

Тогава майка й й обясни, че всеки има различни начини да се изправи пред едно и също нещастие: врящата вода. Всеки реагира по различен начин. Първо морковите били твърди и силни, обаче врящата вода ги подчинила и ги направила меки и слаби. После яйцата, които в началото били чупливи и тънката им черупка предпазвала течността вътре, a след като престояли известно време във врящата вода, вътрешността им станала твърда. Единствено смлените кафени зърна останали себе си. След като били подчинени на врящата вода, те я променили.

„Ти от кои си? - попита майката. Когато нещастието тропа на твоята врата как реагираш ти? Какво си ти – морков, яйце или кафено зърно?"

Спомни си за това: "Кой съм аз? Дали съм морков, който изглежда силен, но става мек и губи своята сила пред болката и нещастието? Или може би яйце, което има меко сърце, но се променя, когато ситуацията се нажежи? Или съм кафено зърно, което всъщност променя топлата вода – обстоятелството, довело до неговата болка? Когато водата се стопля, то освобождава своя вкус и аромат. Ако си като кафеното зърно, когато нещата ти изглеждат най-лоши, ти ще станеш най-добрата и ще промениш ситуацията около себе си. Когато времето изглежда най-мрачно, а трудностите са най-големи, дали това не те отвежда на по-друго ниво? Как ти ръководиш бедите? Дали си морков, яйце или кафено зърно?

Можеш ли да имаш достатъчно радост, за да останеш мека, достатъчно препятствия, за да останеш твърда, достатъчно мъка, за да запазиш човешкото у себе си и достатъчно надежда, за да те направи щастлива?

Не е задължително най-щастливите хора да са непременно най-добрите. Това, което правят те, е да извадят най-доброто от себе си, когато животът постави препятствие на пътя им. Най-светлото бъдеще винаги ще е базирано на преодоляното минало. Ти не би могла да вървиш напред в живота, ако не загърбиш раните и неприятностите в миналото.

Превод Melisa

петък, септември 18, 2009

Пост №100







вторник, септември 15, 2009

Чаша кафе




"Най-щастливият човек на света не е този, който няма проблеми, а този, който се научава да живее с неща - далеч не идеални".

Група дипломирани отдавна, сега утвърдени в своите професии студенти се събрали, за да посетят бившия си професор от университета.

Разговорът скоро се превърнал в низ от оплаквания за стреса на работа и в живота.

След като предложил на гостите си кафе, професорът влязъл в кухнята и се върнал с голяма кана кафе и множество различни чаши. Те били порцеланови, пластмасови, стъклени, кристални, някои изглеждали обикновени, други скъпи, трети изтънчени. Казал им да си налеят кафе. Щом всички студенти държали по чаша с кафе, професорът казал:

"Ако забелязахте, всички красиви и скъпо изглеждащи чаши бяха взети веднага, а обикновените и евтините останаха непокътнати. Докато продължавате да искате само най-доброто за себе си, това ще бъде източник на стрес и проблеми. Бъдете сигурни, че самата чаша не променя качеството на кафето. В повечето случаи тя просто го прави по-скъпо, а и понякога скрива какво всъщност пием. Това, което всички искахте беше кафе, не чаша, но всеки от вас съзнателно пожела най-хубавата чаша. А после започнахте да оглеждате чашите на останалите..."

Сега помислете върху това, казал професорът: "Животът е кафето, а работата, парите, социалното ви положение са чашите. Те са просто инструменти, които удържат и съдържат живота и видът чаша, която имаме, не определя, нито променя качеството на живота ни.

Понякога, концентрирайки се върху чашата, забравяме да се насладим на кафето, което ни е дал Бог... Насладете се на кафето си!"

Най-щастливите хора не притежават най-доброто от всичко. Те просто създават най-доброто от това, което ни заобикаля. Четири са нещата, на които следва да обръщаме внимание в живота:

1. Живей просто.

2. Обичай щедро.

3. Желай от сърце.

4. Говори мило и приятелски.


Запали свещ и се наслади на кафето си този следобед..!



неделя, септември 13, 2009

Честит рожден ден, Мони! :-)





петък, септември 11, 2009

Свобода, а не страх




Да отстояваш правата си, е отговорност към самия теб!



Първото стъпало




Един човек отишъл при свещения Рамануджа и казал:

— Искам да намеря пътя към Бога. Помогни ми!

Рамануджа внимателно го погледнал и попитал:

— Кажи ми най-напред, ти обичал ли си някого?

Мъжът му отвърнал:

— Аз не се интересувам от светски работи, любов и прочие. Аз искам да стигна до Бога!

— Моля те, помисли още веднъж. В своя живот обичал ли си жена, дете или който и да е друг?

— Аз вече ти казах, че не съм обикновен мирянин. Аз съм човек, който иска да познае Бога. Всичко останало не ме интересува. Не съм обичал никого.

Очите на Рамануджа се изпълнили с дълбока тъга и той отговорил:

— Тогава това е невъзможно. Отначало ти трябва да научиш какво е това да обичаш някого истински.Това ще бъде първото стъпало към Бога. Питаш ме за последното стъпало, а ти самият още не си стъпил на първото. Иди и обикни някого!



четвъртък, септември 10, 2009

Да обичаш значи да надминеш себе си





сряда, септември 09, 2009

Овцете




Живеел едно време един цар и всичко си имал. Но за нещастие върху царството му се струпали беди. Настъпила страшна суша, след нея съседният цар нападнал царството и го превзел.

Започнала епидемия, която отнела живота на цялото царско семейство и на половината население на царството. Войските на съседния цар нападнали столицата и избили останалите.

На царя му се наложило да се спасява и той побягнал към съседното царство, където царят му бил приятел. По пътя го нападнали разбойници, взели го в плен и три години престоял при тях и работел най-долната работа, докато му се удало да избяга.

Стигнал да столицата на съседното царство и поискал да се види с царя, но войниците не му повярвали, като видели опърпаните му дрехи и го отпратили.

Наложило му се една година да работи, докато припечели пари за нови дрехи.

Най-накрая се явил при своя приятел царя, но за негово огромно разочарование, последният му дал 100 овце. Обиден от липсата на приятелство, нашият цар все пак започнал да пасе овцете-нямал по-добра алтернатива.

До една година овцете му били изядени от вълци и той пак отишъл да моли приятеля си за помощ. Дали му 50 овце, които обаче не след дълго паднали в пропаст и умрели всичките.

Отишъл трети път и тогава царят му дал 25 овце. Този път нищо не се случило, злополучният цар ги пасял и след време стадото му се умножило и стигнало 1000 глави.

Отишъл той при приятеля си и му се похвалил.

Тогава царят наредил да му се вземат 1000-те овце и да му дадат съседното царство.

- Но защо не направи това веднага, попитал царят, защо трябваше да ми даваш да паса овце? Защо не ми даде царство от самото начало?

- Защото от него нямаше да остане камък върху камък. - отговорил мъдрият му приятел -Аз просто почаках, докато свърши черния момент от живота ти. Сега вече виждам, че е настъпил следващият етап от твоята съдба. Овцете бяха само показател...