сряда, август 25, 2010

Днес научих...




Днес научих, че каквото посееш, това ще пожънеш.

Научих, че проблемът е твой докато не го споделиш, тогава, ако си посял добро, проблемът става общ, а решенията много.

Научих, че е добре да внимаваш какво излиза от устата ти, защото само след минути може да се наложи да помолиш за помощ същия човек, когото си нагрубил.

Но научих, че дори и да не си се отнесъл добре с някого, той може да те изненада и да ти помогне, ако му покажеш, че си му благодарен.

Научих, че думи на безусловна, а дори и безсловесната подкрепа, отключват неподозирани сили.

Научих, че предложенията за помощ от околните, са мощ. Мощ, която впрягаш да работи чрез теб, в твоя полза.

Научих, че проблемът е толкова сериозен, колкото го виждаш в ума си.

Научих, че да поемеш отговорнос т за действията си, е начин да се почувстваш силен в критична ситуация.

Научих, че е по-добре да прегърнеш някого, отколкото да му предлагаш готови решения.

Научих, че е по-добре да действаш, отколкото да мислиш, а ако трябва да мислиш, нека е докато действаш.

Научих, че по-добре подкрепа на момента, отколкото потупване по рамото след това.

Научих, че ако сам не си слагаш бариери, никой друг няма да ги сложи.

Научих, че проблемът на един е благодат за друг и това не винаги е лошо.

Научих, че проблемите са за решаване.

Научих, че е по-добре да изпуснеш парата на момента, отколкото да махаш буца от гърлото след това. Я махнеш, я не.

Научих, че ако не можеш да помогнеш на някого, поне не му се пречкай.

Научих, че за да преодолееш препятствие, трябва първо да го погледнеш.

А и нямаше никой, който да ми каже, че няма да се справя.

Само един остана безучастен, игнорирах го и се справих.

И всичко това научих само за час и половина в този луд, луд ден, в който всичко си дойде на мястото и емоционалната обвързаност между мен и моите колеги ми показа, че няма нищо чудно в чудесата.

Благодаря Ви! И Ви прегръщам! ;-)


*Текстът e авторски и всяко копиране е свързано с разрешение от страна на автора.



петък, август 13, 2010

Как се броят звезди




Веднъж попитали Настрадин Ходжа колко звезди има на небето. Той отговорил:

-Този въпрос ме интересува отдавна. Но аз мисля, че той може да бъде решен само в случай, че сам се кача на небето и преброя звездите. Но тук изникват две препятствия.

Ако започна да ги броя през деня, се боя, че многото работа и тълпата зяпачи ще ми попречат. Остава да се кача нощем и да се заема с преброяването на звездите. Това обаче е опасно, защото не знам ще мога ли да намеря на небето свещ или лампа, а в нощната тъма е невъзможно да се броят звезди.

Ето тези две препятствия ми пречат да реша въпроса, колко са звездите на небето.



четвъртък, август 12, 2010

Въже за простиране




При Настрадин дошъл съседът му и го помолил да му услужи с въже да простиране.

- Извинявай, но аз суша на него брашно - казал Настрадин.

- Как е възможно да се суши брашно на въже? - попитал съседът.

-Това не е толкова трудно, колкото си мислиш, особено ако не искаш да го даваш на някого.



сряда, август 11, 2010

Анжелика




Анжелика се събуди рано, както всеки ден и събуди майка си, докато търсеше дистанционното за телевизора. След като го намери, се усмихна и пусна Cartoon-a. Майка й я целуна за „Добро утро” и отиде да й приготви корнфлейкса – шоколадови топчета, които толкова много обичаше.

След като закуската беше готова, майка й влезе в стаята и я завари на ръба на леглото, втренчила поглед в анимацията по телевизора, да обяснява надълго и на широко на рисуваните герои за своите баби и дядовци.

- Кажи, мамо, кои са твоите баба и дядо? – поиска да разбере повече майка й.

- Аз имам две баби и двама дядовци – каза доволно Анжелика, – баба Мими, баба Пенка, дядо Петър и дядо Коледа.


*Текстът и снимката са авторски и всяко копиране е свързано с разрешение от страна на автора.


понеделник, август 09, 2010

Разговор с Бога




Сънувах, че разговарям с Бога.

- И така, искаш да говориш с Мен? – пита ме Той.

- Ако имаш време – отговарям.

- Моето време е вечност. Какво искаш да Ме питаш?

- Какво най-много те учудва в хората? – задавам Му въпрос.

Бог отвръща:

- Че толкова бързо им дотяга детството. Бързат да пораснат, а после много искат пак да станат деца. За да спечелят пари, погубват здравето си, след това ги харчат, за да го оправят.

Взират се със страх в бъдещето и забравят за настоящето, така не живеят нито сега, нито после.

Живеят като че ли никога няма да умрат, а умират сякаш никога не са живели.

Бог взима ръката ми и ние мълчим. Тогава аз питам:

- На какво искаш да научиш Твоите деца?

- Искам да разберат, че не е възможно да накараш някого да те обича. Можеш само да му го позволиш.

Че не е добре за човека да сравнява себе си с другите.

Че богат е не онзи, който има много, а този, който е доволен от малкото.

Че трябват само няколко секунди, за да нараниш човека, но са необходими много години, за да излекуваш раните.

Че прошката трябва да се потвърждава със самия живот.

Че има хора, които обичат дълбоко и искрено, но не умеят да го изразят.

Че двама души могат да гледат едно и също нещо и да го виждат по различен начин.

Че понякога не е достатъчно да ти бъде простено, но трябва и ти самият да простиш на себе си.

И че Аз съм тук...

Винаги.