събота, декември 03, 2011

Мъдрост за всеки ден




Драган Бачев


събота, октомври 29, 2011

Опусът




За Мони

"Имай предвид следното:

Трагедията в живота не е в това,
че не си постигнал целите си.

Трагедията е да нямаш цел,
към която да се стремиш.

Не е катастрофа да умреш,
без да постигнеш мечтата си.

Но е катастрофа
да нямаш мечта.

Не е страшно, ако не успееш
да постигнеш идеалите си.

Страшното е да нямаш идеали,
които да постигнеш.

Не е позорно
да не достигнеш звездите.

Но е позорно да нямаш звезди,
към които да се стремиш.

Грях е не провалът,
а ниските стремежи.

Трябва да имаш големи,
невъзможни мечти,

мечти, които ще променят нещо,
ще оставят след теб нещо,

и една мечта,
която ще бъде твоят опус,

твоята причина
да дойдеш на тази планета."




Историята на Хелън Келър



Преди години в Оксфорд се случило нещо крайно необичайно. Университетът се изпълнил със студенти и бивши възпитаници, дошли за церемонията, на която една жена щяла да бъде провъзгласена за Doctor Honoris Causa.

Жената била Хелън Келър, която петдесет години по-рано се родила сляпа и глуха. Благодарение единствено на мечтите и на труда на друга жена – Ан Съливан, момиченцето, което според някои хора трябвало да бъде оставено да умре, се превърнало в доктор по философия на множество престижни университети, в автор на няколко книги и лектор в много области на знанието.

Ректорът на университета представил госпожа Келър, която седяла на почетното място на подиума и следяла речта, която преводачът й препредавал посредством леки кодирани удари върху дланта.

- За университета и за мен е чест да посрещнем тази вечер една от личностите, към които изпитвам най-голямо възхищение. Жената, която се е родила с много по-малко възможности, отколкото всеки от нас, е стигнала там, където никой от нас дори не е мечтал. Дами и господа, представям ви доктора по философия Хелън Келър.
Хелън пристъпила напред по подиума и след като приела прегръдката на ректора, помолила преводача да я остави сама пред микрофона.

С говорните затруднения, присъщи на хората с вродена глухота, Хелън заговорила:

- За някои неща съм съгласна с господин ректора, но за други не съм. Ще трябва да ме извини, това е част от професионалната деформация на философите. – При тези думи публиката избухнала в смях и аплодисменти. – Съгласна съм например, че съм жена, достойна за възхищение... – Думите й били отново посрещнати със смях и аплодисменти - ... но категорично оспорвам причината за него. Не съм достойна за възхищение заради това, което съм постигнала въпреки вродения ми недъг.

Достойна съм за възхищение заради самия факт, че съм опитала.

P.S. Късметът никога не се доближава до онези, които се занимават половинчато и само понякога с онова, което обичат.



неделя, юли 17, 2011

Мислите са истински сили






SuperWellnes

неделя, юли 03, 2011

Тайната - визуализация







събота, юни 25, 2011

Из "Алхимикът"




Алхимикът взе една книга, която някой от кервана бе донесъл. Томчето беше без корица, но успя да открие името на автора: Оскар Уайлд. Докато прелистваше страниците, попадна на една история за Нарцис.

Алхимикът знаеше легендата за Нарцис - хубав младеж, който всеки ден ходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова запленен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото, където паднал, поникнало цвете, което нарекли нарцис.

Но не по тоя начин завършва историята на Оскар Уайлд.

Там се казва, че когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.

- Защо плачеш? - попитали ореадите.

- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.

- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис - продължили те. - В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.

- Нима Нарцис беше красив? - попитало езерото.

- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? - отговорили изненадани ореадите. - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?

Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:

- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.

- Каква хубава история! - рече Алхимикът.



неделя, юни 05, 2011

Из "Алеф"




Един човек се подхлъзнал и паднал в дупка. Покрай него минал някакъв свещеник и човекът го помолил да му помогне да се измъкне оттам. Свещеникът го благословил, но продължил пътя си.

След няколко часа се появил лекар. Човекът помолил за помощ, но лекарят само огледал раните му отдалече, написал рецепта и казал да си купи лекарствата от най-близката аптека.

Най-накрая се появил един непознат. Човекът отново помолил за помощ, а непознатият веднага скочил в дупката.

"Ами сега? И двамата сме затворени тук."

На което непознатият отвърнал:

"Не, не сме. Аз съм тукашен и знам как се стига до горе."



неделя, май 29, 2011

Крилете са, за да летиш




Когато синът пораснал, бащата му рекъл:

- Сине, не всички се раждаме с криле. Вярно е, че не си длъжен да летиш, но мисля, че ще е жалко само да ходиш, щом добрият Господ ти е дал криле.

- Но аз не знам да летя - отвърнал синът.

- Така е... - казал бащата.

И както вървели, стигнали до ръба на планинската пропаст.

- Виждаш ли, сине? Това е пропаст. Като ти се прииска да летиш, ела тук, поеми си дъх, подскочи и като разпериш криле, ще полетиш.

Синът се поколебал.

- Ами ако падна?

- И да паднеш, няма да се пребиеш. Само ще се поожулиш и ще станеш по-силен за следващия опит - отвърнал бащата.

Синът отишъл в селото да се види с приятелите си, с другарите си, с които вървял рамо до рамо в живота.

Най-тесногръдите му рекли:

- Да не си луд? За какво ти е? Баща ти нещо е откачил... Защо ти е да летиш? Зарежи тия глупости! На кого му е притрябвало да лети?

Най-добрите приятели го посъветвали:

- Ами ако е вярно? Не е ли опасно? Защо не започнеш постепенно? Опитай да се хвърлиш от някоя стълба или от клоните на някое дърво. Но... от върха?

Момъкът послушал съвета на тези, които го обичали. Покатерил се на едно дърво и като набрал кураж, скочил. Разперил криле, размахал ги с всички сили във въздуха, но за съжаление, паднал на земята.

С голяма цицина на челото отишъл при баща си.

- Ти ме излъга! Не мога да летя. Опитах и виж как се ударих! Не съм като теб. Моите криле са само за красота.

- Сине - отвърнал му бащата. - За да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле. То е като да скочиш с парашут: нужна е височина.

За да полетиш, трябва да си готов да рискуваш.

Ако не искаш, може би е по-добре да се примириш завинаги и да продължиш да ходиш...


Не оставяйте крилете си вкъщи!


четвъртък, май 26, 2011

Здравословен магазин ХАРМОНИЯ




Кога: 9:00-19:00/27.05.2011

10:00 ч. - Освещаване на магазина

Къде: бул. "Митрополит Методий Кусев" 41

Защо: "Човек е това, с което се храни."

Понеже: "Хармонията е нещо, което трябва да установим с останалите, но тя започва първо вътре в нас."


вторник, май 24, 2011

Чаша мляко




Едно бедно момче продавало дрехи от врата на врата, за да плати за своето образование. Един ден то видяло, че има само 10 цента в джоба си. То било гладно и решило да помоли за малко храна в следващата къща, до която стигне.

Гладът му обаче изчезнал, щом зърнал красивата млада жена, която му отворила вратата. И вместо за храна, той помолил за чаша вода.

Жената видяла, че момчето било много гладно и вместо вода му донесла огромна чаша с мляко. То я изпило много бавно и после попитало:

- Колко ви дължа?

- Нищо не ми дължите. - отвърнала тя. - Моята майка ни учеше да не приемаме нищо в замяна на проявената доброта.

- Тогава ви благодаря от цялото си сърце! - отговорило момчето.

Когато Хауърд Кели напуснал къщата, той не само се чувствал физически по-добре, но и възвърнал вярата си в Бог, която почти никога не го била напускала.

Години по-късно, същата млада жена се разболяла много тежко. Местните лекари били объркани и изпратили младата жена в голям град, където смятали, че специалистите ще могат да диагностицират това рядко заболяване.

Д-р Хауърд Кели бил повикан за консултант. Когато той чул името на града, в който тя живеела, един спомен изплувал пред очите му. Той станал и отишъл в нейната стая.

Влизайки там, той мигновено я разпознал. Върнал се в стаята за консултации решен да направи всичко по силите си, за да й спаси живота. От този ден нататък, той обръщал специално внимание на този случай. След дълга битка, войната най-накрая била спечелена.

Д-р Кели бил дал инструкции болничната сметка да му бъде изпратена за одобрение. Когато получил фактурата, той я прегледал, написал нещо в полето и я изпратил в
нейната стая.

Отваряйки плика, тя си мислела, че вътре ще намери фактура, която ще изплаща до края на дните си. Когато най-накрая отворила плика, нещо привлякло вниманието и върху полето на фактурата. Тя прочела следните думи:

Платено изцяло с чаша мляко: Д-р Хауърд Кели.

Радостни сълзи изпълнили очите и сърцето й. Тя прошепнала: “Благодаря ти Господи, че любовта ти е докоснала ръцете и сърцата на хората”.

Казват, че хлябът, който си хвърлил във водата, се връща при теб.

Едно добро дело, което си свършил днес, може да се върне при теб или на някой, който обичаш тогава, когато най-малко очакваш.

Ако това добро не ти се върне, то поне си направил света малко по-различен.

А не е ли в крайна сметка точно за това животът?

Най-трудният урок в живота е да се научим кои мостове трябва да преминем и кои трябва да изгорим...

Много хора преминават покрай нас през живота ни, но само истинските приятели оставят своя отпечатък в нашите сърца.



четвъртък, април 14, 2011

Най-добрите фрезии




Живял някога един цар, който много обичал всички растения и цветя. Една вечер, когато тъкмо се бил завърнал от дълъг път, решил да се разходи из градината край двореца.

Помнел, че бил оставил точни нареждания на градинарите си как да се грижат за всяко растение. Но какво било разочарованието му, когато открил, че дърветата, храстите и цветята, много от които бил засадил със собствените си ръце и за които се бил грижил сам, умирали.

Натъжен, царят ги попитал какво им има. Дъбът му казал, че умира, защото не можел да бъде висок като Бора. Борът агонизирал и се вайкал, задето не можел да ражда грозде като Лозата. Горе на асмата Лозата чезнела от завист, че не можела да цъфти като Розата, а Розата плачела за това, че е лишена от силата на Дъба.

На царя също му се доплакало. Тогава, в най-отдалечения ъгъл на градината, видял множество цветя, разцъфтели във всевъзможни багри, изпълнени с живот и радост.

Царят се приближил и установил, че фрезиите били по-свежи от всякога.

- Как така растете толкова свежи, далеч от водоскока и вероятно забравени от градинарите ми? - попитал той.

- Кой знае! - отговорили цветята. - Ние винаги сме предполагали, че когато ни посади, искаше да сме фрезии. Ако си искал Дъб или Роза, щеше тях да посадиш тук. Тогава решихме, че единственият начин да ти благодарим за живота, който ни даде, е да бъдем възможно най-добрите фрезии... И точно това правим.



неделя, април 03, 2011

Погледът на влюбения




- Струва ми се, че родителите ми са остарели и умът им вече не е така бистър.

- А на мен ми се струва, че гледаш на тях от друга гледна точка.

- Но какво общо има това? "Фактът си е факт ", както ти казваш.

- Ще ти разкажа...

***

Царят бил влюбен в Сабрина, жена от простолюдието, която направил своя последна съпруга.

Един следобед, когато царят бил на лов, пристигнал пратеник и съобщил, че майката на Сабрина е болна. И макар да било забранено да се ползва личната каляска на царя - нарушение, което можело да и коства главата, - Сабрина се качила в нея и се отправила към майка си.

Като се върнал от лов, царят бил осведомен за станалото.

- Нали е прекрасна? - рекъл той. - Това е истинска синовна обич. Не се е поколебала да рискува живота си, за да бъде до майка си. Прекрасна е!

Друг път, когато Сабрина седяла в градината на двореца и ядяла плодове, се появил царят. Принцесата го поздравила и после отхапала последната праскова в кошницата.

- Изглеждат хубави!- рекъл царят.

- Хубави са - отвърнала принцесата. И като протегнала ръка, подала на своя любим последната праскова.

- Колко ме обича! - споменал по-късно царят. - Сама се отказа от удоволствието, за да ми даде последната праскова от кошницата. Не е ли чудесна?

Минали няколко години и кой знае защо, любовта и страстта в сърцето на царя охладнели. Седейки до най-добрия си приятел, той му казал:

- Никога не се е държала като царица. Нима не наруши забраната и не се качи в каляската ми? И освен това помня, че веднъж ми даде нахапан плод...



неделя, март 06, 2011

Необикновеното яйце




Веднъж един селянин намерил в градината си необичайно голямо петнисто яйце, каквото виждал за първи път. Изненадан, човекът решил да занесе яйцето вкъщи.

- Дали не е яйце от нанду?* - попитала жена му.

- Формата му не е същата - казал дядото, - а и е много голямо.

- Ами ако го изядем? - предложил синът.

- Кой знае дали не е отровно - почудил се бащата. - Преди това трябва да разберем що за твар снася такива яйца.

- Да го сложим в гнездото на пуйката, която мъти в момента - предложила най-малката дъщеря. - Когато се излюпи, ще видим какво е...

Речено - сторено. Скоро всички в семейството забравили за яйцето.

След двайсетина дни черупката се разпукала и от нея се подало едро и силно пиле с тъмна перушина, което се нахвърлило с голяма охота върху всичко наоколо, което ставало за ядене.

Когато се нахранило, странното птиче погледнало настойчиво майката и казало въодушевено:

- Няма ли да излезем на лов?

- Как така на лов? - попитала тя, леко уплашена.

- Ами как, летейки, разбира се - учудило се пилето. - Хайде, да полетим!

Майката пуйка много се изненадала от предложението на необикновеното си отроче и изпълнена с любов и търпение, обяснила:

- Виж, детето ми, пуяците не летят. Тези идеи ти хрумват, защото си лакомник. Много е вредно да се яде бързо, а още по-лошо е да се прекалява с яденето.

Майката предупредила птичето семейство за налудничавите хрумвания на новото пиле и всички започнали да го подканят да яде по-малко и по-бавно. Отделяли за птичето най-леката храна и му напомняли да не се нахвърля върху нея, а да се храни спокойно.

Но всеки път, щом приключело закуската, обяда или вечерята, то се провиквало:

- Сега, момчета, да идем да полетим и да се разкършим.

Тогава всички пуяци и пуйки в птичия двор започвали отново да му обясняват:

- Не разбираш ли, че пуяците не летят? Дъвчи старателно, яж по-малко и се откажи от тези лудории, защото един ден ще ти навлекат проблеми.

Минало време и храненичето растяло, като все по-често говорело колко е гладно и все по-рядко споменавало летенето.

Умряло заедно с останалите пуйки от птичия двор, които по Коледа били изпечени във фурната и се озовали на трапезата на семейството.

Месото му не се усладило на никого: било твърдо и нямало вкус на пуйка.

И това било съвсем обяснимо, защото птичето не било пуйче, а орел - планински орел, способен да се издига на три хиляди метра височина и толкова силен, че можел да понесе в ноктите си цяло агне...

Но умряло, без да го знае... Защото никога не посмяло да разпери крилете си. И защото никой никога не му бил казал, че е орел!

понеделник, януари 17, 2011

Татко забравя




Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти.

Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дойдох при леглото ти.

Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.

На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: “Довиждане, татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: “Какво си се прегърбил!”

Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!

Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. “Какво искаш?” – кисело попитах аз.

Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.

Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.

Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!

Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: “Той е само дете – едно малко дете!”

Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко,
сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.



четвъртък, януари 06, 2011

Разговор между кибритената клечка и свещта




Дошъл денят, в който кибритената клечка казала на свещта:

"Имам задачата да те запаля."

"O, не", - изплашила се свещта, - "само това не. Ако започна да горя, дните ми са преброени. Никой повече няма да може да се възхищава на красотата ми."

Кибритената клечка попитала:

"A искаш ли цял живот да си останеш студена и твърда, без преди това да си живяла?"

"Но горенето причинява болка и изтощава силите ми."

"Така е", отвърнала кибритената клечка. - "Но всъщност това е тайната на нашето призвание. Призвани сме, да бъдем светлина. Малко е това, което мога да направя. Ако не те запаля, ще изгубя смисъла на живота си. Аз съм тук, за да създавам огън. Ти си свещта, ти трябва да светиш за другите и да даряваш топлина. Всичко, което отдадеш като болка и страдание и сила, се превръща в светлина. Ти няма да се загубиш, ако се изконсумираш. Други ще продължат да носят твоя огън. Само ако се откажеш, ти ще умреш.”

Тогава свещта изправила своя фитил и казала изпълнена с очакване:

"Моля те, запали ме..."


Превод от немски Ганка Янева