понеделник, август 31, 2009

На кого принадлежи




Близо до Токио живеел един велик самурай, който бил вече възрастен и се бил оттеглил, за да обучава младежите в дзен-будизъм. Въпреки възрастта му се носела легендата, че може да разбие всеки съперник.

Един ден, един войн, известен с тоталната си липса на скрупули, дошъл при него.

Войнът бил прочут с това, че използвал техниката на провокацията: изчаквал противника му да направи първата крачка, възползвал се от направените грешки и контраатакувал внезапно. Младият и нетърпелив войн никога не бил губил битка. Знаейки репутацията на самурая, бил дошъл, за да го разгроми и да се прослави. Всички ученици протестирали срещу идеята, но старецът приел предизвикателството.

Всички излезли на площада и младежът започнал да обижда стария учител. Хвърлил няколко камъка по него, заплюл го в лицето, изкрещял всички възможни обиди, обиждал дори предците му... С часове правил всичко възможно, за да го провокира, но старецът останал невъзмутим. Привечер изтощеният и унижен войн се принудил да се оттегли.

Угнетени от факта, че учителят им трябвало да изтърпи толкова обиди, учениците му го попитали:

"Как можахте да понесете това? Защо не влязохте в двубой, пък макар и да бяхте загубили битката, вместо да ни показвате тази страхливост?"

"Ако някой дойде при теб с подарък и ти не го приемеш, чий е подаръкът?"

"На този, който го е донесъл." - отговорил един от учениците.

"Ами, същото важи и за завистта, гнева и обидите" - казал учителя. - "Когато не ги приемеш, продължават да принадлежат на този, който ги носи със себе си."



неделя, август 30, 2009

И това ще отмине




Мюсюлмански дервиш пътувал през пустинята и стигнал оазис – селище, наречено Пясъчните хълмове. Като търсел място за почивка, бил насочен към дома на богатия Шахир, чиито богатства надхвърляли тези на съседа му Хадад. Като престоял няколко дни в дома му, сбогувайки се му казал: “Благодари на бога, че си толкова добре. Ама дервиш, не се подмамвай от очевидното. Защото то отминава”.

Пътувайки, дервишът мислел върху тази фраза. След 5 години се озовал на същото място, но домът и стопанството на Шахид били изчезнали. Местните хора казали на дервиша да отиде в дома на Хадат, комшията. – Какво се е случило, попитал дервишът Шахид, който бил в парцали. – Моят дом беше разрушен от буря, а този на Хадат пощаден. Той бе милостив, прибра ме, и сега съм слуга в дома му, но и това ще премине...

След много път и години, дервишът отново се върнал да потърси Шахид – открил го облечен в чудесни дрехи, застанал на прага на Хадад. – Преди няколко години Хадад умря и понеже нямаше наследници, остави всичко на мене. Но и това ще отмине...

Един ден дервишът разбрал, че Шахир е починал. Отишъл в Пясъчните хълмове, за да посети гроба му и намерил следния надпис на надгробния камък: “Това също ще отмине”.

След известно време дервишът спечелил състезание, обявено от самия крал. Кралят искал нещо, което да го прави тъжен, когато е много щастлив, и щастлив, когато е много тъжен. Дервишът подарил на краля пръстен, от вътрешната страна на който било написано: ”Това също ще отмине”.



събота, август 29, 2009

Дървото на проблемите




Наех водопроводчик да ми помогне за възстановяването на стара ферма. Когато той тъкмо беше свършил трудния първи ден от работата, спукана гума му загуби още един час. Електрическата му бормашина не работеше и неговият стар еднотонен камион също отказа да работи. Докато го карах към тях, той седеше в гробно мълчание. После ме покани да се запозная със семейството му.

Тръгнахме към предната врата и мъжът се спря за малко до едно дръвче, като докосна върха на клоните с двете си ръце. Докато отваряше вратата, го видях да се променя пред очите ми. На неговото бледо лице грейна усмивка и той прегърна двете си деца и целуна жена си.

Малко по-късно ме изпращаше до колата. Ние преминахме покрай дървото и моето любопитство надделя. Попитах го за това, което видях да прави преди малко.

“О, това е моето дърво на проблемите – отговори той. – Знам, че не мога да спра да имам проблеми в работата, но едно нещо е сигурно – тези проблеми не принадлежат на моя дом, нито на жена ми и децата ми. Затова всяка вечер, когато се прибирам вкъщи, аз просто ги окачвам на това дърво и моля Бог да се погрижи за тях. После на сутринта отивам да си ги взема отново. Но знаеш ли, странното нещо е – и той се усмихна, – че когато дойда сутрин, проблемите не са толкова големи, колкото бяха, когато ги оставях предишния ден.”



петък, август 28, 2009

Пингвини




Любимите ми пингвини и много приятна награда! :-)

Благодаря ти, Мони!


четвъртък, август 27, 2009

ЧРД




Честит рожден ден, Мамо! :-)

С много обич ти поднасям тази роза!


сряда, август 26, 2009

Крал Артур и истината за жените




Крал Артур бил пленен в една битка и враговете му казали:

- Има само един начин да избегнеш смъртта, която те очаква. Трябва да отговориш на един въпрос. Но той е изключително труден. За сметка на това ще имаш цяла година да намериш отговора. Сега ще те пуснем, а ти ни дай своята рицарска дума, че ако не откриеш отговора, ще се върнеш, за да бъдеш посечен. И така, въпросът е: Какво най-много искат жените?

Върнал се крал Артур в своето кралство, разпитал всички жени там, но никоя не успяла да му даде смислен отговор. Вече се бил отчаял, когато един старец го посъветвал:

- Иди в старата гора, потърси вещицата, която живее там. Тя знае отговора, но и цената, която ще поиска, е изключително висока.

Крал Артур отишъл при вещицата и тя му казала:

- Да, зная отговора, но ако искаш и ти да го научиш, ще трябва да се ожениш за мен.

Погледнал Артур ужасната вещица, гърбава, мръсна, дрипава и само с един зъб в устата и рекъл:

- Не - по-добре да умра.

Но всички рицари от кръглата маса го замолили да се съгласи, защото иначе кралството ще загине. Отстъпил крал Артур на молбите, съгласил се и вещицата му открила отговора:

- Жените - казала му тя - най-много от всичко искат сами да управляват живота си и да не им се пречи на свободата.

Това бил верният отговор и Артур спасил живота си, но трябвало да плати ужасната цена. На сватбата редом с блестящия рицар се мъдрела вещицата, която воняла нетърпимо, оригвала се и лапала с ръце от изисканите блюда. Но кралят бил истински рицар и нито веднъж не показал, че това му е неприятно. Настъпила първата брачна нощ, но когато Артур влязъл в спалнята, неочаквано видял в леглото прекрасна млада девойка, а от вещицата нямало и следа.

- Какво става тук? - попитал Артур, а девойката отговорила:

- Задето се ожени за мен и ме търпя на сватбата, ще ти направя подарък - половината денонощие ще бъда вещица, а половината - девойка. Остава ти да избереш кога да съм вещица - през деня или през нощта?

Замислил се Артур - какво да избере? Да го виждат през деня редом с прекрасна девойка, а през нощта да трябва да спи с вещица, или обратното? След това казал:

- Ти сама избери кога каква да бъдеш.

Усмихнала се девойката и рекла:

- Защото зачиташ волята ми и прояви уважение към мен - през цялото време ще бъда девойка.

И така те заживели щастливо до дълбоки старини.



вторник, август 25, 2009

Приказка за малките жабчета




Имало едно време една групичка от малки жабчета, които си организирали надбягване.

Целта била да се изкачат на върха на една много висока кула. Долу, около кулата се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да аплодира участниците ...

Състезанието започнало ...

Истина Ви казвам:

Никой от тълпата не вярвал от сърце, че малките слабички жабчета ще достигнат върха на кулата. Чували се изказвания, като например :

"О, пътят е толкова труден!!! Те НИКОГА няма да достигнат върха."

Или пък:

"Няма начин да достигнат върха. Кулата е толкова висока!"

Малките слабички жабчета започнали да се скапват. Едно по едно ...

... Освен онези, които с бодра крачка се изкачвали нагоре и нагоре ...

Тълпата продължавала да крещи:

"Толкова е трудно!!! Никой няма да успее!"

Все повече жабчета се уморявали и се отказвали ...

... Но ЕДНО продължавало нагоре, и нагоре, и нагоре ...

Това няма да се предаде!

На самия края всички други вече се били отказали да изкачат кулата. С изключение на онова мъничко жабче, което, след неимоверно усилие, единствено успяло да стигне до върха !

ТОГАВА всички други жабчета естествено поискали да разберат, как точно това жабче е успяло да го направи?

Един от участниците попитал малкото жабче, как то, което е успяло, е намерило силата, за да достигне целта?

Оказало се, че...

Победителят бил ГЛУХ!!!


понеделник, август 24, 2009

Natural World Photos







неделя, август 23, 2009

Това, което виждаме в другия...




Един човек се обажда на домашния си лекар.

- Рикардо, аз съм Хулиан.

- О, здравей! Какво има, Хулиан?

- Ами виж, обаждам ти се, защото се притеснявам за Мария.

- Но какво й е?

- Започва да оглушава.

- Как така да оглушава?

- Да, наистина. Трябва да дойдеш да я видиш.

- Добре, но човек обикновено не оглушава изведнъж, не е и болезнено. Доведи я в понеделник в кабинета ми, ще я прегледам.

- Да не мислиш, че можем да чакаме до понеделник?

- Как разбра, че не чува?

- Ами ... като я викам, не отговаря.

- Виж, може да е заради някаква дреболия, нещо като тампон в ухото. Ето какво ще направим: ще разберем до каква степен е глуха Мария. Ти къде си сега?

- В спалнята.

- А тя къде е?

- В кухнята.

- Така. Извикай я от там.

- Марияаааа....! Не, изобщо не чува.

- Чакай, не се отчайвай. Вземи безжичния телефон, тръгни към нея по коридора и я викай, за да видиш кога ще те чуе.

- Марияаааа...! Марияааа...! Марияааа....! Няма начин. До вратата на кухнята съм и я виждам. С гръб е към мен и мие чиниите, но не ме чува. Марияаааа....! Нищо.

- Приближи се още.

Мъжът влиза в кухнята, приближава се до Мария, слага ръка на рамото й и крещи в ухото й:

- Марияаааа....!

Побесняла, жена му се обръща и му вика:

- Какво искаш? Какво искаш, какво искаш, какво искаааааш.....?! Вече десет пъти ме повика и десет пъти ти отвърнах „какво искаш”. С всеки ден ставаш все по-глух, не разбирам защо просто не отидеш на лекар.

Добре ще е винаги, когато виждаш нещо у другия, което те дразни, да се сещаш, че то е най-малкото и в теб.



събота, август 22, 2009

Кученца за продан




Собственикът на един магазин поставял над вратата си надпис: „Кученца за продан."

Подобни съобщения привличат малките деца и, съвсем естествено, пред прага на магазина скоро се появило момченце.

— По колко продавате кученцата? — попитало то.

Собственикът на магазина отговорил:

— Зависи, от тридесет до петдесет долара. Момченцето бръкнало в джоба си и извадило оттам малко дребни пари.

— Имам два долара и тридесет и седем цента —казало то. — Може ли да ги погледна?

Собственикът на магазина се усмихнал, подсвирнал и откъм кучешката колибка тичешком се появила Лейди, следвана от пет мънички пухкави топки. Едно от кученцата куцало и значително изостанало. Момченцето веднага посочило към него и попитало:

— Какво му е?

Собственикът на магазина обяснил, че ветеринарният лекар е прегледал кученцето и открил, че няма бедрена ямка, затова винаги щяло да куца. Щяло да остане сакато.

Момченцето се развълнувало.

— Искам да купя това мъничко кученце. Собственикът на магазина казал.

— Няма нужда да плащаш за него. Ако наистина го искаш, просто ще ти го подаря.

Момченцето много се разстроило. Погледнало собственика право в очите, вдигнало пръст и казало:

— Не искам да ми го подарявате. Кученцето струва точно толкова, колкото и останалите и аз ще платя за него пълната цена. Всъщност, сега ще ви дам два долара и тридесет и седем цента, а всеки месец — още по петдесет цента, докато го изплатя.

Собственикът на магазина възразил:

— Ти сериозно ли искаш да купиш това кученце? То никога няма да може да тича и да скача и да си играе с теб като останалите.

При тези думи момченцето се навело, намотало крачола на панталона си и открило силно извития си сакат ляв крак, поддържан от голяма метална скоба. Вдигнало очи към собственика на магазина и тихо отвърнало:

— Аз самият не тичам чак толкова добре, а малкото кученце ще има
нужда от някого, който да го разбира.



петък, август 21, 2009

Започни от себе си




Думите, които ще прочетете по-долу, са написани върху надгробната плоча на англикански епископ в Криптата на Уестминстърското абатство:

"Когато бях млад и свободен, и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света.

Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която жвееех.

Но и тя изглеждаше непоклатима.

В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-близките ми, но уви, те не искаха и да чуят.

Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: ако най-напред бях променил себе си, тогава, чрез моя собствен пример щях да променя семейството си.

Вдъхновен и насърчен от моите близки, щях да мога да направя и страната си по-добра, а кой знае, може би дори щях да успея да променя света."




сряда, август 19, 2009

Да има мир




Един мъдър стар господин се пенсионирал и си купил скромна къщичка близо до местната прогимназия.

Първите няколко седмици прекарал в мир и доволство...

После започнала новата учебна година. Още на следващия следобед три момчета, преливащи от типичната младежка следучилищна енергия, се задали по улицата, удряйки весело по всяка кофа за боклук, изпречила се на пътя им. Трясъкът продължавал ден след ден, докато накрая старецът решил, че е време да предприеме нещо.

На другия следобед излязъл да пресрещне младите барабанисти, които се задавали шумно по улицата. Спрял ги и рекъл:

- Вие сте много забавни момчета. Радвам се като ви виждам как давате воля на жизнерадостта си. И аз навремето правех като вас. Ще ми направите ли една услуга? Ще ви дам по един долар, ако обещаете да идвате всеки ден и да ми правите това удоволствие.

Дечурлигата много се зарадвали и продължили да трещят по кофите за боклук. След няколко дни старецът отново пресрещнал момчетата, но този път с тъжна усмивка на лицето.

- Кризата малко ме е понатиснала - рекъл той. – От днес нататък ще мога да ви давам само по 50 цента, за да биете по кофите.

Майсторите на шумотевицата били явно разочаровани, но приели условията и продължили следобедните си концерти.

Няколко дни по-късно хитрият пенсионер ги пресрещнал отново, докато се носели с трясък по улицата.

- Вижте - рекъл той, - не съм си получил социалната помощ, затова няма да мога да ви дам по повече от 25 цента. Става ли?

- За някакви си скапани стотинки? - възкликнал водачът на барабанистите. - Да не мислите, че ще си губим времето за скапаните ви стотинки? Да не сте луд! Няма да стане, господине! Край!

И така старецът се радвал на тишина и спокойствие до края на живота си.



вторник, август 18, 2009

Каменоделецът




Имало навремето един каменоделец, който бил недоволен от себе си и от социалното си положение.

Един ден, като минавал край къщата на един богат търговец, погледнал през отворената врата и видял вътре множество важни посетители и прекрасни вещи.

- Колко могъщ е този търговец! - рекъл си каменоделецът.

Той завидял на търговеца и пожелал да бъде като него. Тогава вече нямало да има нужда да живее като прост каменоделец.

За най-голяма негова изненада той изведнъж заел мястото на търговеца, радвайки се на повече богатство и власт, отколкото някога бил мечтал, спечелвайки си обаче и завистта на всички по-малко заможни от него.

Скоро край дома му минал висш сановник, носели го в специален стол, придружавала го свита прислужници и го ескортирали войници, които биели гонгове. Всички, без значение колко били богати, се кланяли ниско пред тази процесия.

- Колко е могъщ този сановник! - рекъл си той. - Иска ми се и аз да бях висш сановник!

И тозчас станал висш сановник, когото носели навсякъде в изящно избродирания му стол, вдъхващ боязън и омраза у всички, които трябвало да му се кланят, докато минава.

Един горещ летен ден висшият сановник се почувствал много неприятно сред лепкавата жега на затворения си стол. Вдигнал глава към слънцето. То греело гордо на небето, без да обръща никакво внимание на неговото присъствие.

- Колко е могъщо слънцето! - рекъл си той. – Иска ми се аз да бях слънце!

И тозчас станал слънце, което греело яростно върху всички и жарело нивите, а селяните и другите труженици го проклинали от сърце. Но ето, че един голям черен облак застанал пред него, така че светлината му не можела повече да огрява всичко долу на земята.

- Колко е могъщ този буреносен облак! - рекъл си той. - Иска ми се да съм облак!

И тозчас станал облак, който се излял върху нивите и селата и всички крещели гневно насреща му. Скоро обаче установил, че нещо по-силно го избутва и разбрал, че това е вятърът.

- Колко е могъщ вятърът! - рекъл си той. - Иска ми се да съм вятър!

И тозчас станал вятър, който отвявал керемидите от покривите, изкоренявал дървета и бил ненавиждан от всички долу на земята. Не след дълго обаче се натъкнал на нещо, което не желаело да се помръдне независимо колко силно духал насреща му - огромна, висока канара.

- Колко е могъща тази канара! - рекъл си той. – Иска ми се да съм канара!

И тозчас станал канара, по-силна от всичко на тази земя. Но както си стоял, чул звук от клин, забиван с помощта на чук в здравата основа на скалата и почувствал как се променя.

- Какво би могло да бъде по-силно от мен, канарата? - запитал се той.

Погледнал надолу и там, в ниското, съзрял един каменоделец.



понеделник, август 17, 2009

Creative Bloggers




Благодаря за тази награда на Nanita. :-)

А моите фаворити са:


Мира

Диди

Лин

Aria

Розичка

Щракнете върху нея, за да си я получите. :-)


Истинска любов




Мозес Менделсон, дядото на известния немски композитор, в никакъв случай не можел да се нарече красавец. Освен че бил доста нисък, той имал и уродлива гърбица.

Веднъж Мозес посетил един хамбургски търговец, който имал прекрасна дъщеря на име Фрумти. Мозес безнадеждно се влюбил в нея. На Фрумти обаче, непривлекателният му външен вид подействал отблъскващо.

Когато дошло време да си върви, Мозес събрал кураж и се изкачил по стълбите до стаята и, за да опита за последен път да поговори с нея. Тя била красива като божествено видение, но изпълвала сърцето му с тъга, защото не желаела дори да го погледне. След няколко неуспешни опита да поведе разговор, Мозес срамежливо попитал:

— Вярвате ли, че женитбите се предопределят на небето?

— Да— отговорила му тя, с поглед забит в пода. — А вие?

— Аз също — казал на свой ред той. — Там горе, на небето, при раждането на всяко момче, Бог му съобщава, за кое момиче ще се ожени. Когато се родих, Бог посочи бъдещата ми съпруга, а след това добави: „Но жена ти ще има гърбица." Ужасен, аз извиках: „О, Боже, жена с гърбица би било истинска трагедия. Моля те, Господи, дай гърбицата на мен, а тя нека бъде красива."

Тогава Фрумти вдигнала глава и го погледнала в очите, сякаш била развълнувана от някакъв отдавна забравен спомен. Подала ръка на Мозес, а по-късно станала негова предана съпруга.



петък, август 14, 2009

Спасение по море




Преди години, в малко рибарско селце в Холандия, едно момченце показа на света как понякога личната саможертва бива възнаградена богато.

Понеже всички в селото се изхранвали с риболов, нужен бил отряд доброволци, които да помагат в спешни ситуации.

Една нощ се надигнали бурни ветрове, от облаците рукнал порой и разразилата се в морето буря преобърнала една рибарска лодка. Изпадналият в голяма беда екипа изпратил сигнал за помощ. Шефът на спасителния отряд обявил тревога и селяните се събрали на площада с изглед към залива. Докато отрядът стягал гребната си лодка и се борел с бурните вълни, селяните чакали неспокойно на брега с фенери в ръце, за да си осветяват пътя на връщане.

След час лодката изплувала отново сред мъглата и селяните се втурнали с викове да посрещнат спасителите. Доброволците се стоварили без сили на земята и обяснили, че спасителната лодка не могла да събере повече пътници и се наложило да оставят един човек в морето. При един пътник в повече спасителната лодка със сигурност щяла да се преобърне и всичките им усилия щели да бъдат напразни.

Шефът на спасителите бързо свикал следващ доброволен отряд, който да прибере самотника, останал в морето. Напред пристъпил шестнайсетгодишният Ханс. Майка му го дърпала за ръката и го умолявала:

- Моля ти се, не отивай. Преди десет години баща ти загина в корабокрушение, а батко ти, Пол, изчезна преди три седмици. Ханс, освен теб никого си нямам на света.

Ханс отвърнал:

- Трябва да отида, мамо. Какво ще стане, ако всички кажат: „Аз не мога, да иде някой друг"? Този път е мой ред да изпълня дълга си. Когато ни свикат за помощ, всички се редуваме да направим каквото е нужно.

Ханс целунал майка си и се изгубил заедно с отряда в нощта.

Минал още един час, на майката на Ханс се сторил цяла вечност. Накрая спасителната лодка се задала през мъглата, Ханс стоял на носа. Шефът на спасителите свил шепи и извикал:

- Намерихте ли го?

Едва удържайки радостта си, Ханс развълнувано се провикнал:

- Да, намерихме го. Кажи на майка ми, че е брат ми Пол!



Разказ за два града




Един пътник наближил някакъв голям град и попитал една старица, седнала край пътя:

- Какви са хората в този град?

- Какви бяха хората там, откъдето идваш?

- Ужасна пасмина - отвърнал пътникът. - Злобни, подли, отвратителни във всяко отношение.

- Аха - рекла жената, - същите ще откриеш и в този град.

Едва отминал първият пътник, ето че се спрял друг и също попитал що за хора живеели в града.

Старицата отново го попитала какви били хората там, откъдето идвал странникът.

- Прекрасни хора - честни, трудолюбиви и щедри до един. Тръгнах си с мъка на сърцето - заявил вторият пътник.

Мъдрата старица рекла:

- Такива ще ги откриеш и в този град.


четвъртък, август 13, 2009

Когато си мислиш, че не те гледам




Съобщението, което всеки възрастен трябва да прочете, защото децата наблюдават и правят това, което ти правиш, а не това, което казваш.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях, че закачи първата ми картина на хладилника и веднага поисках да нарисувам друга.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как нахрани изгубено коте и научих, че е добре да си мил с животните.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как направи любимата ми торта за мен и научих, че малките неща могат да бъдат най-специалните неща в живота.

Когато мислеше, че не те гледам, аз чух как каза една молитва и аз знаех, че някъде има Бог, с когото винаги мога да говоря и се научих да вярвам в Господ.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как приготви храна и я занесе на приятел, който беше болен и научих, че ние всички трябва да помагаме грижейки се един за друг.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как отдели от времето и парите си, за да помогнеш на хора, които нямат нищо и научих, че тези които имат нещо трябва да дават на тези, които нямат.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се грижиш за нашата къща и всеки в нея и научих, че трябва да се грижим за това, което ни е дадено.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се справяш с отговорностите си, дори когато не се чувстваш добре и научих, че би трябвало да бъда отговорен когато порастна.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях сълзите в очите ти и научих, че понякога биваш наранен, но няма нищо страшно в това да поплачеш дори.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се безпокоиш и исках да бъда всичко онова, което бих могъл да съм.

Когато мислеше, че не те гледам, аз научих най-много от уроците на живота, които трябва да знам, за да бъда един добър и творчески човек, когато порастна.

Когато мислеше, че не те гледам, аз те погледнах и исках да ти кажа “Благодаря!” за всички онези неща, които видях, когато ти си мислеше, че не те гледам.



понеделник, август 10, 2009

Трите пеперуди




Три пеперуди, долитайки до горяща свещ, започнали да разсъждават за природата на огъня.

Първата, приближавайки се до пламъка, се върнала и казала:

- Той свети.

Втората долетяла по-близо и, когато се върнала, казала:

- Той изгаря.

Третата, долитайки съвсем близо, влязла в него и не се върнала.

Тя научила това, което искала да узнае, но вече не можела да го съобщи.


Получилият знание се лишава от възможността да говори за него, затова знаещият мълчи, а говорещият не знае.



сряда, август 05, 2009

Вие в кой списък сте?




Известен лектор започнал семинара си в зала с 200 човека и 100-доларова банкнота в ръка.

- Кой иска тази банкнота?

Всички вдигнали ръце.

- Ще я дам на един от вас тази вечер, но преди това … Скъсал банкнотата на няколко парчета.

- Кой я иска сега?

Пак всички ръце се вдигнали.

- А ако направя така…

Той я пуснал на земята и започнал да я тъпче и размазва. Тя вече на нищо не приличала. Вдигнал я. Мръсна, изпокъсана.

- А сега? Кой я иска?

Отново всички. Тогава той започнал:

- Няма значение какво ще направя с банкнотата, вие винаги ще я искате, защото не губи стойността си. Така е и с хората. Много пъти сме смазвани, ритани и не се чувстваме важни. Но без значение какво ни се случва, ние не губим стойността си.
Мръсни или чисти, смачкани или цели, дебели или слаби, високи или ниски, нищо няма значение. Нищо от това не променя нашата значимост. Цената на живота ни не е в това как изглеждаме пред другите, а в това какво правим и какво знаем.

Сега помислете добре и потърсете в паметта си:

- 5-те най-богати човека в света
- 5-те последни Мис Свят
- 10 лауреата на Нобелова награда
- 5-те последни носители на Оскар.

Как върви? Трудно, нали? Не се притеснявайте. Никой от нас не си спомня вчерашните най-добри. Аплаузите отлитат, трофеите потъват в прах, победителите се забравят!

Сега си спомнете:

- трима учители, помогнали ви във вашето истинско израстване
- трима приятели, помогнали ви в труден момент
- някой, накарал ви да се чувствате специален
- 5 човека, съпътствали ви през живота

Как върви? Много по-добре, нали?

Хората, които оставят следа в живота ни, не са най-известните, нито най-богатите, нито най-надарените. Те са онези, които се тревожат за нас, грижат се за нас, които са с нас винаги.

Помислете за момент. Вие в кой списък сте?



вторник, август 04, 2009

За здравата и пукнатата делвa




Една възрастна жена имала две големи делви, които носела на кобилица на врата си. Едната делва имала пукнатина, а другата била идеална и винаги доставяла цялото количество вода. В края на дългия път от извора до къщата, спуканата делва пристигала наполовина пълна.

Цели две години жената така доставяла вода до вкъщи – по една делва и половина.

Разбира се, здравата делва била горда със своята цялост. Бедната спукана делва била засрамена от своята непълноценност и се чувствала отчаяна, че правела само наполовина от това, което се очаквало от нея.

След тези две години на служба, спуканата делва казала на жената:

- Срамувам се от себе си, защото през пукнатината ми изтича вода по целия път обратно до твоя дом.

Възрастната жена се усмихнала:

- Забелязала ли си, че има цветя от твоята страна на пътеката, но не и от другата страна на кобилицата, където е другата делва? Това е защото, знаейки за тази пукнатина, аз засадих цветни семена от твоята страна на пътеката и всеки ден, когато се връщаме от извора – ти ги поливаш. За тези две години аз берях тези красиви цветя и украсявах масата вкъщи. Без да си това, което си, до сега нямаше да имам тази украса вкъщи.

Всеки от нас си има своята уникална пукнатина…

Но именно недостатъците и пукнатините, които имаме правят живота ни заедно така интересен и възнаграден.

Просто трябва да възприемеш всеки човек такъв какъвто е и да търсиш доброто в него.


Пожелавам на всички мои чудати приятели да помиришат цветята от тяхната страна на пътеката.



понеделник, август 03, 2009

Ползвайте плажно масло




Обръщение на Кърт Вонегът направено пред абсолвентите на МИТ, САЩ

Дами и господа от випуск '97: Ползвайте плажно масло

Ако мога да ви дам само един съвет за бъдещето, той ще е за плажното масло. Ползата от него в дългосрочен план е доказана от учените, докато останалата част от моите съвети нямат по-реална основа от собствения ми лъкатушещ опит. Сега аз ще раздам тези съвети.

Наслаждавайте се на силата и красотата на своята младост. О, няма значение. Вие няма да разберете силата и красотата на вашата младост докато не ги изгубите. Но, повярвайте ми, след 20 години, когато погледнете отново снимките си, ще си припомните по начин, който сега не можете да уловите, колко много възможности са лежали пред вас и колко прекрасно всъщност сте изглеждали. Не сте толкова дебели, колкото ви се струва.

Не се безпокойте за бъдещето. Или се безпокойте, но знайте, че безпокойствието е толкова ефективно, колкото и опитът да се реши алгебрично уравнение чрез джвакане на дъвка. Истинските беди в живота ви ще дойдат от неща, които никога не са се появявали в обезпокоената ви глава, а ви заслепяват в 4 часа следобед на някой мързелив вторник.

Всеки ден направете по нещо, което ви плаши.

Пейте.

Не бъдете безотговорни към сърцата на другите хора. Не се свързвайте с хора, които са безотговорни към вашето сърце.

Не си губете времето за завист. Някога сте по-напред, друг път изоставате. Съзтезанието е дълго и накрая вие се съзтезавате само със самия себе си.

Помнете похвалите, които получавате. Забравете обидите. Ако успеете да го направите, кажете ми как сте го постигнали.

Пазете старите си любовни писма. Изхвърлете старите се банкови извлечения.

Протягайте се.

Не се чувствайте виновни, ако не знаете какво желаете да направите с живота си. Най-интересните хора, които познавам, не са знаели на 22 години какво искат да правят с живота си. Някои от най-интересните 40-годишни хора, които познавам, още не знаят.

Взимайте калций. Внимавайте за колената си. Ще ви липсват когато няма да са наред.

Може би ще се ожените, може би не. Може би ще имате деца, може би не. Може би ще сте разведени на 40, а може би ще танцувате патешкия танц на 75тата годишнина от брака си. Каквото и да правите, не се възгордявайте много, нито се ругайте. Избраните от вас решения са наполовина резултат от късмета. Което е валидно и за всички останали.

Наслаждавайте се на тялото си. Използвайте го по всевъзможни начини. Не се безпокойте от начина, както и от това, какво другите мислят за него. Тялото ви е най-страхотния инструмент, който някога сте имали.

Танцувайте, даже и ако нямате къде да го правите, освен в дневната.

Четете упътванията, даже и ако не ги спазвате.

Не четете списания за красота. Те само ще ви накарат да се чувствате грозни.

Старайте се да опознаете родителите си. Не знаете кога ще си отидат. Бъдете мили с хората от вашето поколение. Те са най-добрата ви връзка с вашето минало и са вероятно хората, които ще са до вас и за в бъдеще.

Помнете, че приятелите идват и си отиват, но на малко то тях трябва да държите.

Работете здраво, за да преодолеете разстоянията в географския смисъл и в начина на живот, защото колкото повече остарявате, толкова повече са ви необходими хората, които са ви познавали, когато сте били млади.

Поживейте в Ню Йорк, но го напуснете преди да ви е направил прекалено твърди. Поживейте в Северна Калифорния, но я напуснете, преди да ви направи твърде меки.

Пътувайте.

Приемете някои вечни истини : цените ще растат, политиците ще флиртуват. Вие също ще остареете. И когато това стане, ще си въобразявате, че когато сте били млади цените са били умерени, политиците честни, а децата са уважавали родителите си.

Уважавайте родителите си.

Не очаквайте друг да ви поддържа. Може би притежавате фонд. Или имате заможен съпруг(а). Но никога не знаете кога те могат да изчезнат.

Не цапотете твърде косата си или на 40 тя ще изглежда като на 85.

Внимавайте със съветите, които възприемате, но бъдете търпеливи с тези, които ви ги дават.

Съветът е форма на носталгия. Даването му е начин да извадиш миналото от отпадъчните води, да го избършеш внимателно, да добоядисаш по-грозните му части и го възстановиш за повече, отколкото струва.

Но вярвайте ми за плажното масло.



неделя, август 02, 2009

Пожелавам ти достатъчно




Неотдавна, на летището дочух баща и дъщеря да си говорят, преди да се разделят завинаги. Нейния полет беше обявен и приканваха пътниците към самолета.

Стоейки близо до входната врата, тя каза:

"Татко, съвместния ни живот беше повече от достатъчно. Обичта ти е всичко, от което имах нужда. Желая и на теб достатъчно, татко!".

Целунаха се за довиждане и тя тръгна. Той се приближи до прозореца, до който бях седнал и аз. Видях, че той искаше и имаше нужда да поплаче. Опитах се да не го безпокоя, но той ме попита:

- Казвали ли сте довиждане на някой, знаейки че е завинаги?

- Да, казвал съм - и с това нахлуха спомените за времето, когато изразих моята любов и признателност към баща си и това, което беше направил за мен.

Съзнавайки, че дните му са преброени направих всичко възможно да му кажа лице в лице колко много той значи за мен. Така, че знаех какво изживяваше човека, с когото говорех.

- Извинете ме, но по какъв случай е това сбогуване? - попитах аз.

- Стар съм, а тя живее много далече. Има да премина през някои предизвикателства и съзнавам, че всъщност следващото й идване ще е за погребението ми – отговори той.

- Докато се сбогувахте, дочух че каза "Желая ти достатъчно". Мога ли да попитам, какво означава това?

Той се усмихна.

- Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки.

Мъжът замълча, погледна нагоре, като че ли се опитваше да си спомни подробности и се усмихна още повече.

- Когато си казахме "Желая ти достатъчно", ние пожелахме на другия достатъчно хубави неща в живота, които да му помагат.

Той се обърна към мен и продължи, като че ли рецитираше нещо:

Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл.
Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече.
Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив.
Желая ти достатъчно болка, така че и най-малките радости в живота да изглеждат много по-големи.
Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си.
Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това, което имаш.
Желая ти достатъчно "Здравей!", за да ти дадат сили за последното "Довиждане!"


Той се просълзи и се отдалечи.

Приятели мои и любими - Желая ви ДОСТАТЪЧНО!!!

Казват, че е нужна минута да намериш специален човек, час да можеш да го оцениш, ден да го обикнеш и цял живот да го забравиш.



събота, август 01, 2009

Захир




Захирът?

Той наистина беше изчезнал, но сега си давах сметка, че Захирът е нещо повече от човек, обсебен от някакъв предмет, една от хилядите колони на джамията в Кордова, както пише в своя разказ Борхес, или една жена, намираща се в Централна Азия, подобно на моето ужасно преживяване, продължило две години. Захирът е фиксиране на всичко, което се е предавало от поколение на поколение, не оставя нито един въпрос без отговор, заема цялото пространство, никога не ни позволява да допуснем възможността, че нещата се променят.

Всемогъщият Захир сякаш се ражда заедно с всяко човешко същество и достига разцвета на силата си по време на детството му, налагайки своите правила, които от този момент насетне винаги трябва да бъдат спазвани.

Хората, които са различни от останалите, са опасни, принадлежат на друго племе, искат да превземат нашите земи и жените ни.

Трябва да се оженим, да имаме деца, да продължим човешкия род.

Любовта е малка, стига колкото да обичаме само един човек и, забележете, всеки опит да твърдим, че в човешкото сърце има място за още един, трябва да бъде заклеймяван.

Когато се оженим, получаваме разрешение да притежаваме тялото и душата на другия.
Не обичаме работата си, но трябва да я вършим, защото сме част от едно организирано общество и ако всеки започне да прави това, което му харесва, светът няма да върви напред.

Трябва да си купуваме бижута - чрез тях се отъждествяваме с нашето племе, така както хората с пиърсинг се отъждествяват с друго племе.

Трябва да бъдем духовити и да се отнасяме иронично към хората, които показват чувствата си - опасно е за племето да позволява на своите членове да изразяват това, което чувстват.

Трябва колкото се може по-рядко да казваме „не", защото другите ни харесват повече, когато казваме „да", което ще ни помогне да оцелеем във враждебна среда.

Това, което другите мислят, е по-важно от това, което чувстваме.
Никога не трябва да вдигаме скандали, защото така можем да привлечем вниманието на някое неприятелско племе.

Ако се държим различно от останалите, ще бъдем изгонени от племето, понеже можем да заразим другите и да причиним разпадането на нещо, което е било организирано толкова трудно.

Винаги трябва да се грижим за обзавеждането на новите ни пещери, а ако не умеем, тогава трябва да извикаме декоратор - той ще направи всичко възможно, за да покажем пред другите, че имаме вкус.

Трябва да ядем три пъти на ден, дори и да не сме гладни; трябва да пазим диети, ако излезем извън каноните на красотата, макар и да сме гладни.

Трябва да се обличаме така, както ни заповядва модното списание, да правим секс с желание или без желание, да убиваме в името на границите, да искаме времето да мине бързо, за да се пенсионираме, да избираме политици, да недоволстваме от поскъпването на живота, да си сменяме прическата, да порицаваме онези, които са различни, да ходим на църква всяка неделя или всяка събота, или всеки петък, в зависимост от религията ни; и в църквата да се молим за опрощението на греховете си, да се изпълваме с гордост, защото познаваме истинската вяра, и да презираме другото племе, което се кланя на един неистински бог.

Децата ни трябва да следват нашите стъпки, в края на краищата сме по-възрастни и познаваме света.

Трябва да имате университетска диплома, макар и никога да не успеете да си намерите работа в областта, която са ви накарали да изберете.

Трябва да учите неща, които никога няма да ви потрябват, но за които някой е решил, че е важно да ги знаете: алгебра, тригонометрия, законите на Хамураби.

Никога не бива да натъжавате родителите си, дори и това да означава да се откажете от всичко, което ви прави щастливи.

Трябва да слушате музика тихо, да говорите тихо, да плачете скришом, защото аз съм всемогъщият Захир, този, който диктува правилата на играта, определя разстоянието между релсите, пътя към успеха, начина да се обича, значимостта на наградите.