четвъртък, април 14, 2011

Най-добрите фрезии




Живял някога един цар, който много обичал всички растения и цветя. Една вечер, когато тъкмо се бил завърнал от дълъг път, решил да се разходи из градината край двореца.

Помнел, че бил оставил точни нареждания на градинарите си как да се грижат за всяко растение. Но какво било разочарованието му, когато открил, че дърветата, храстите и цветята, много от които бил засадил със собствените си ръце и за които се бил грижил сам, умирали.

Натъжен, царят ги попитал какво им има. Дъбът му казал, че умира, защото не можел да бъде висок като Бора. Борът агонизирал и се вайкал, задето не можел да ражда грозде като Лозата. Горе на асмата Лозата чезнела от завист, че не можела да цъфти като Розата, а Розата плачела за това, че е лишена от силата на Дъба.

На царя също му се доплакало. Тогава, в най-отдалечения ъгъл на градината, видял множество цветя, разцъфтели във всевъзможни багри, изпълнени с живот и радост.

Царят се приближил и установил, че фрезиите били по-свежи от всякога.

- Как така растете толкова свежи, далеч от водоскока и вероятно забравени от градинарите ми? - попитал той.

- Кой знае! - отговорили цветята. - Ние винаги сме предполагали, че когато ни посади, искаше да сме фрезии. Ако си искал Дъб или Роза, щеше тях да посадиш тук. Тогава решихме, че единственият начин да ти благодарим за живота, който ни даде, е да бъдем възможно най-добрите фрезии... И точно това правим.



неделя, април 03, 2011

Погледът на влюбения




- Струва ми се, че родителите ми са остарели и умът им вече не е така бистър.

- А на мен ми се струва, че гледаш на тях от друга гледна точка.

- Но какво общо има това? "Фактът си е факт ", както ти казваш.

- Ще ти разкажа...

***

Царят бил влюбен в Сабрина, жена от простолюдието, която направил своя последна съпруга.

Един следобед, когато царят бил на лов, пристигнал пратеник и съобщил, че майката на Сабрина е болна. И макар да било забранено да се ползва личната каляска на царя - нарушение, което можело да и коства главата, - Сабрина се качила в нея и се отправила към майка си.

Като се върнал от лов, царят бил осведомен за станалото.

- Нали е прекрасна? - рекъл той. - Това е истинска синовна обич. Не се е поколебала да рискува живота си, за да бъде до майка си. Прекрасна е!

Друг път, когато Сабрина седяла в градината на двореца и ядяла плодове, се появил царят. Принцесата го поздравила и после отхапала последната праскова в кошницата.

- Изглеждат хубави!- рекъл царят.

- Хубави са - отвърнала принцесата. И като протегнала ръка, подала на своя любим последната праскова.

- Колко ме обича! - споменал по-късно царят. - Сама се отказа от удоволствието, за да ми даде последната праскова от кошницата. Не е ли чудесна?

Минали няколко години и кой знае защо, любовта и страстта в сърцето на царя охладнели. Седейки до най-добрия си приятел, той му казал:

- Никога не се е държала като царица. Нима не наруши забраната и не се качи в каляската ми? И освен това помня, че веднъж ми даде нахапан плод...