петък, декември 25, 2009

Боровото клонче




Пожелавам на всички ви красива Коледа, не спирайте да вярвате, най-вече в себе си, и не забравяйте, че човек е голям, колкото са големи мечтите му.

Поздравявам специално Венета Хубенова! Бъдете вдъхновение!

Весела Коледа!


Веднъж в навечерието на Коледа свещеникът на селцето Сен-Мартен, което се намира във френските Пиренеи, се готвел за рождественската служба, когато неочаквано до него достигнало вълшебно благоухание. Навън била зима и всички цветя отдавна били прецъфтели, но отнякъде идвал сладостен аромат, сякаш пролетта била решила да дойде много преди да е дошло време за това.

Изненадан, свещеникът излязъл на улицата да погледне що за чудо е това и тогава видял момчето. То седяло на прага на училището, а пред него лежало златно коледно дръвче.

— Какво прекрасно дърво! — възкликнал свещеникът. — Сигурно самите небеса са го докоснали — толкова дивно благоухае! А е направено и от чисто злато! Къде го намери?

Момчето обаче изобщо не споделило възторга на свещеника.

— Колкото по-дълго го нося, толкова по-тежко става — оплакало се то. — И игличките му са вече съвсем твърди. Все пак това едва ли е истинско злато и се страхувам, че у дома здраво ще ме наругаят.

И момчето разказало на свещеника какво се е случило с него.

— Днес сутринта тръгнах за големия град, за Тарб. Мама ми даде пари, за да купя красива елха за Коледа. По пътя обаче, като минавах през едно село пред очите ми излезе самотна старица, която нямаше с кого да посрещне нашия светъл празник, свят за всички християни. Дадох й малко пари за вечеря — не се съмнявах, че ще мога да се спазаря за малко по-евтино коледно дръвче.

В Тарб минах край големия затвор. Там, пред вратите му се беше събрала цяла тълпа от хора, които чакаха свиждане със затворниците. Те всички бяха много тъжни: нали им предстоеше да прекарат коледната нощ далеч от своите близки и роднини. От разговорите им разбрах, че някои от тях нямат дори с какво да си купят парче хляб. Поддадох се на порива и реших да разделя парите си с тези хора - ами че те бяха в крайна нужда.

Оставих си само, колкото да мога да хапна нещо. Търговецът, който продаваше коледните елхи е приятел на нашето семейство и си помислих, че ще мога да се уговоря с него да ми даде елха, а през следващата седмица да си отработя дълга.

Когато обаче отидох на пазара, се оказа, че днес този търговец не е излязъл да продава. Аз се опитах колкото мога да поискам назаем пари, за да купя елхичка от друг продавач, но никой не искаше да ми даде срещу дълг.

Тогава си казах, че със сит стомах се съобразява по-лесно. Но до кафенето, към което се запътих, стоеше някакво момче, на вид чужденче. То ме помоли за малко пари — вече два дни не беше слагал нито троха в устата си. Аз веднага си представих, че може би, когато Иисус е бил малък, също така е гладувал. Нищо друго не ми оставаше, освен да дам на бедното момче всичко, което ми беше останало и си тръгнах за вкъщи. По пътя скърших борово клонче. Опитах се да го отрежа по-равно, но то стана твърдо като метал. Нима за такава коледна елха си мечтаеше мама?

— Мило момче — казал му свещеникът, — това дърво толкова чудесно благоухае, че несъмнено е било докоснато от самото Небе. Чуй как е свършила твоята история.

Още щом си се сбогувал с онази самотна старица, тя се е помолила на Дева Мария и е поискала от нея да те отблагодари за твоя щедър дар. Роднините и близките на затворниците решили, че ангел небесен е долетял при тях в твоите одежди и се помолили на ангелите, молейки ги да те възнаградят за угощението, което сега можели да си купят за Коледа. А момчето, на което ти си дал милостиня, се помолило на Иисус за тебе.

Дева Мария, ангелите и Христос чули молитвите на онези, на които ти си помогнал. И когато си отчупил боровото клонче, Дева Мария вложила в него благоуханието на милосърдието. Докато си вървял към дома си, ангелите докоснали боровите иглички и ги превърнали в злато. И накрая, самият Христос погледнал чудесното клонче и го благословил — и отсега всеки, който се докосне до това коледно дръвче, ще му се простят всички грехове и всичките му желания ще се изпълнят.

И всичко станало както казал свещеникът. Легендата гласи, че чудесното борово клонче и до днес се пази в селцето Сен-Мартен. Казват, че великата сила на благодатта се спуска върху всеки, който помага на своите ближни в навечерието на Коледа, колкото и далече да се намира той от малкото селце в Пиренеите.



сряда, декември 23, 2009

Най-големият порок



Свикала Смъртта своите най-верни служители и рекла:

- Решила съм да поставя царската си корона върху главата на оногова от вас, който ми е най-много заслужил.

Изправил се Гладът, поклонил се и казал:

- Короната се пада на мене. Аз моря мало и голямо. Не чакам да му дойде времето. И това върша откак свят светува.

- Твоето е нищо, - възразила Войната. – Често пъти в един ден аз повалям хиляди и хиляди... Царице, короната следва на мене.

- Вие сте чудни! – нетърпеливо извикала Чумата. – Вред, където помина, аз кося всички хора, като мухи. Запустявам села и градове. Зачерням цели държави. Царице, аз заслужавам короната.

Рекла тогава Смъртта:

- Вие сте добри и верни служители. Право е, че вие морите, ала вашият мор плаши хората, и те бягат от вас. Напротив, при едного идат доброволно да ги мори. Той ги забавлява. Той ги весели. И в това време, когато си мислят, че се наслаждават от живота, той ги опропастява и излага на глад. Когато се самозабравят им туря ножове в ръцете, за да се убиват един друг. Най-после трови кръвта им и коси живота им. И това върши по цялата земя.

Всички погледнали към една дрипава и мръсна фигура.

- Короната е твоя! – отсъдила Смъртта и прегърнала Пиянството.



вторник, декември 22, 2009

Завързаната камила




Голям керван преминавал през пустинята. Пътниците достигнали до оазис, в който решили да пренощуват. Но се оказало, че една скоба за завързване на камилите не достигала. А никой не искал да стои буден и за пази незавързаната камила.
Тогава единият от керванджиите отишъл при камилата, взел въжето и съвсем точно повторил всички движения, сякаш наистина завързал камилата за скобата. Тя си легнала и нощта преминала спокойно.

На сутринта отвързали камилите. Всички се приготвили за път, с изключение на въображаемо завързаната камила, която отказвала да помръдне. Най-накрая керванджията, който вечерта я "вързал", се сетил какво да направи. Застанал до нея и развързал въображаемата скоба. Камилата веднага станала.



вторник, декември 15, 2009

Бели мечки







понеделник, декември 14, 2009

Твърде много помощ




Един дзен учител решил да повери на свой ученик грижата за малката оризова нива.

През първата година ученикът се грижел винаги да има достатъчно вода за нивата. Оризът растял здрав и давал добра реколта.

Втората година му дошла идеята да добави малко тор. Оризът започнал да расте по-бързо и дал по-висок добив.

На третата година той използвал още тор. Реколтата била още по-добра, но оризът бил по-дребен и нямал блясък.

- Ако продължаваш да добавяш още тор, догодина няма да получиш нищо добро – казал учителят. – Ако помогнеш на някого малко, ти му даваш сила. Но ако помощта ти е твърде много, ти го отслабваш.



сряда, декември 09, 2009

Из "Алхимикът"




Мъжът, който претърсваше Алхимика, намери мал­ко кристално шишенце, пълно с течност, и стъклено яй­це с жълтеникав цвят, малко по-голямо от яйце на ко­кошка.

- Какви са тези неща? – попита той.

- Философският камък и Еликсирът на дълголетие­то. Това е Великото творение на алхимиците. Който пие от този еликсир, никога няма да се разболее, а малко парченце от тоя камък превръща всеки метал в злато.

Тримата мъже избухнаха в смях, а заедно с тях се смееше и Алхимикът. Отговорът им се стори много за­бавен и без да им създават повече пречки, ги пуснаха да си вървят, като им върнаха всичко.

- Но вие луд ли сте? – попита момчето Алхимика, след като се бяха отдалечили достатъчно. – Защо на­правихте това?

- За да ти покажа един от най-простите закони в све­та – отговори Алхимикът. – Когато големите съкрови­ща са пред нас, ние никога не ги забелязваме. А знаеш ли защо? Защото хората не вярват в съкровища.



вторник, декември 08, 2009

Брегът и Вълната




Всяка вечер под звездното небе двамата се срещат, сливат се за миг и се разделят отново. Кратък миг щастие, заплащан с много болка.

И този кръговрат се повтаря от самото Сътворение. Всяка нощ, в продължение на векове и ери, брегът чака своята морска любима, пътувала по целия свят, но в крайна сметка, завръщаща се при него. Те се обичат с любов неподвластна на времето, на стихиите, защото те самите са една голяма стихия. Всеки път щом брегът потъне в солената прегръдка на вълната, тя му разказва за своите пътешествия, за нещата, които е видяла, за всяка мида, която е погалила...

Брегът малко ревнува, но знае, че такава е Съдбата на неговата любов, непонятна за никой друг освен за самите тях. Той само я слуша, наслаждавайки се на шепота и, нежен като лунната светлина, която е и нейната пътеводна звезда. Соленият й допир кара пясъчното му сърце да тупти и да изпитва болка и удоволствие, слети в едно – при всеки допир, и при всяко оттегляне...

Една вечер, докато брегът чакаше с мълчаливо нетърпение срещата, която oсмисляше скучното му съществуване, той почувства едни леки крачета да ходят по гърба му. Усети, че крачките бяха бавни, самотни и тъжни. Обърна някои от песъчинките си, така че да разбере кой смущава покоя му и кой освен него чувства самота. Песъчинките му казаха, че по него се разхожда едно момиче, гледа към морето със същия копнеж, с който гледа самият бряг. Той я почувства близка, почувства нейния копнеж, нейното нетърпение. Тя също чакаше някой, така, както и той...

Момичето седна до сърцето му – мястото, което беше най-близо до водата - и брегът почувства парещи капчици да падат отгоре му. Знаеше, че това не е морето. То не пареше така. В един миг, когато песъчинките вкусиха малките капки, той разбра колко горчиви са човешките сълзи. И се зачуди - не убиват ли хората, докато се спотайват в тях?! Та тази горчивина можеше да се мери само с онова неосъзнато докрай усещане, което той изпитваше, когато любимата му го оставяше за пореден път...

Но в един миг всичко това изчезна, защото на хоризонта се появи ТЯ. Набираща все повече сила, все повече мощ, яхнала лунната светлина, тя идваше към него, за да му даде болка и щастие. Но този път не беше сама. Тя носеше със себе си един човешки предмет. Брегът го разпозна – беше рибарска лодка, а в нея имаше млад мъж. В същия момент, брегът престана да усеща парещите капки, както и натиска, от човешкото тяло върху себе си. Момичето беше скочило на крака и тичаше към морето. А вълната се приближаваше все повече и повече, носеща лодката на нежния си гръб. Брегът предчувстваше, че нещо изключително е на път да се случи...

И в мига, в който вълната го заля, и го дари с една дълга солена целувка, в мига, когато брегът потъна във властната й прегръдка, момичето потъна в прегръдките на младия мъж. И точно в този момент нещо се случи. Брегът очакваше вълната да се отдръпне и да си замине, но вместо това, тя остана. Продължаваше да му шепне, да му разказва, да го гали. Брегът отново почувства човешки натиск върху себе си и разбра, че става нещо изключително – момичето бе дочакало своята вълна, сливаше се с нея, така както той със солената си любима. Времето беше спряло – две стихии се бяха обединили и бяха направили невъзможното – бяха спрели кръговрата...

Мигът беше замръзнал, смилил се над тях, давайки им това, от което най-много имаха нужда – време. Те знаеха, че навсякъде другаде по света времето си минава, както обикновено, нечакащо никой, но те се намираха в една светлинна сфера, сглобена от лунна светлина, от огъня на любовта, от морската пяна. Сфера, защитаваща ги от най-големия им враг. Сфера, която едновременно беше силна, удържаше настрани пришпорващото време, но която скоро щеше да се разпадне. Те го знаеха, и затова задържаха всеки миг – силно и нежно, както децата държат в шепите си светулките и ги изучават. Запомняха всеки допир, всяка дума, всеки миг, защото знаеха, че краят е близо. Даже не усетиха, кога е настъпил...

Просто вълната целуна своя любим за последно и се отдръпна – там в лоното на дълбините, за да продължи своето безкрайно пътуване. Мъжът скочи в лодката, не можеше да го спре ръката на любимата му, качи се отново на гърба на вълната и двамата си тръгнаха...

Сферата се разпадна на множество светлини, които се отправиха към небето, сякаш разтърсиха всичко там горе, защото само след секунди над брега и самотното момиче заваля звезден дъжд.

И двамата си пожелаха едно и също нещо...



понеделник, декември 07, 2009

Магарето на селянина




Веднъж магарето на един селянин паднало в кладенеца. Докато стопанинът му мислел как да постъпи, животното часове наред издавало жалостиви звуци. Най-накрая селянинът взел решение. Помислил си, че магарето е вече много старо, а кладенецът все едно трябвало да бъде затрупан. Просто не си струвало да се хвърлят усилия, за да измъкне старото магаре. Той извикал съседите си да му помогнат да затрупа кладенеца. Всички дружно грабнали лопати и се заели да хвърлят пръст в кладенеца.

Магарето веднага разбрало накъде вървят нещата и започнало да реве оглушително. После за всеобщо учудване притихнало. След като хвърлили няколко лопати пръст, селянинът решил да погледне и да провери какво е положението там, вътре. Бил изумен от това, което видял. С всяка лопата пръст, падаща върху гърба му, магаренцето правело нещо невероятно. То изтръсквало пръстта от гърба си и стъпвало върху хвърлената пръст.

Докато съседите на селянина продължавали да хвърлят земя в кладенеца, всеки път животното се отърсвало и стъпвало върху насипаната пръст. Много скоро всички се изненадали, защото видели как магаренцето се показало над кладенеца, прескочило горния му край и с всички сили се понесло напред!