Това, което виждаме в другия...

Един човек се обажда на домашния си лекар.

- Рикардо, аз съм Хулиан.

- О, здравей! Какво има, Хулиан?

- Ами виж, обаждам ти се, защото се притеснявам за Мария.

- Но какво й е?

- Започва да оглушава.

- Как така да оглушава?

- Да, наистина. Трябва да дойдеш да я видиш.

- Добре, но човек обикновено не оглушава изведнъж, не е и болезнено. Доведи я в понеделник в кабинета ми, ще я прегледам.

- Да не мислиш, че можем да чакаме до понеделник?

- Как разбра, че не чува?

- Ами ... като я викам, не отговаря.

- Виж, може да е заради някаква дреболия, нещо като тампон в ухото. Ето какво ще направим: ще разберем до каква степен е глуха Мария. Ти къде си сега?

- В спалнята.

- А тя къде е?

- В кухнята.

- Така. Извикай я от там.

- Марияаааа....! Не, изобщо не чува.

- Чакай, не се отчайвай. Вземи безжичния телефон, тръгни към нея по коридора и я викай, за да видиш кога ще те чуе.

- Марияаааа...! Марияааа...! Марияааа....! Няма начин. До вратата на кухнята съм и я виждам. С гръб е към мен и мие чиниите, но не ме чува. Марияаааа....! Нищо.

- Приближи се още.

Мъжът влиза в кухнята, приближава се до Мария, слага ръка на рамото й и крещи в ухото й:

- Марияаааа....!

Побесняла, жена му се обръща и му вика:

- Какво искаш? Какво искаш, какво искаш, какво искаааааш.....?! Вече десет пъти ме повика и десет пъти ти отвърнах „какво искаш”. С всеки ден ставаш все по-глух, не разбирам защо просто не отидеш на лекар.

Добре ще е винаги, когато виждаш нещо у другия, което те дразни, да се сещаш, че то е най-малкото и в теб.