Окованият слон

- Не мога – казах му. - Не мога!

- Сигурен ли си? - попита ме той.

- Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.

Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:

- Нека ти разкажа…..

И без да чака отговор, започна да разказва.

Когато бях малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото ми животно и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невроятното си тегло, ръста и силата си... Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.

А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга.

Тук явно има някаква загадка. Какво го спира тогава? Защо не бяга?

Когато бях на шест – седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал, защото бил дресиран.

Тогава зададох съвсем ясно въпроса: “Щом е дресиран, защо го оковават?".

Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето, и си спомнях за него само когато срещнах други хора, които си бяха задавали този въпрос.

Преди години разбрах, че за щастие се е намерило достатъчно умен човек, който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък.

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.

Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също... Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.

Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.

Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.

Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.

Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си...

– Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.

Живеем с мисълта, че “не можем” да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.

Така ставаме като слона и си набиваме е главата : “Не мога, не мога и никога няма да мога.”

Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола.

Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим: “Не мога и никога няма да мога!”.

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:

- Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.

Единствения начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа….

Цялата си душа!