Листото и Врабецът

Имало едно време един лист. Веднъж вятърът го откъснал и той полетял нагоре надолу. Mалко врабче, току що излюпено, го попитало:

- Ти защо падна от дървото?

- Не съм паднал, просто ми омръзна да стоя там.

- А накъде летиш?

- Където си искам, натам летя.

Трябва да признаем, че той бил твърде горд и високомерен лист, за да си признае, че не умее да лети и напълно е подчинен на външни влияния, например на вятъра... А може той и наистина така да си е мислил.

Когато вятърът стихнал, листът паднал в реката и започнал да се носи по течението й.

- А сега защо падна и накъде си се отправил? - попитало врабчето.

- Аз не паднах - обидил се листът - просто ми омръзна да летя и поисках да поплувам, а накъде - накъдето си искам, тъй като аз съм свободен лист и правя, каквото си искам.

- А защо не поплуваш в другата посока?

- Колко пъти да ти обяснявам - щом не плувам натам, значи не искам; правя само това, което искам.

След няколко дена врабчето се научило вече да лети мъничко и видяло пак листа, но той бил съвсем пожълтял.

- Защо си станал жълт? - запитало то. - Какво са ти направили?

- Никой нищо не ми е направил, просто поисках да си сменя цвета и го направих.

Врабчето повярвало на листа и оттогава започнало да счита листата за висши същества, защото не можело да разбере как може да се лети без крила, да се плува без ръце и крака, а още по-малко по желание да се сменя цвета.

Но настъпила есента и все по-често листа се откъсвали и политали, но врабчето никога не видяло нито един лист да лети в посока обратна на вятъра, а когато попадали в реката, никога не се носили срещу течението. И никога не видяло лист, който да остане зелен.

Врабчето пораснало и придобило жизнен опит, а заедно с това променило отношението си към листата, живеещи в илюзията на самоуспокоението, че управляват живота си.

А още узнало, че има и други същества, които считат себе си независещи от нищо-хората. Тяхното поведение изцяло зависи от порива на емоциите им, чувствата и желанията.
Врабчето така и не могло да разбере защо хората са толкова странни.

И врабчето решило за себе си, че е по-добре да си признае, че вятърът може да го издуха и да промени набелязания от него път, но да има възможност да му противостои, отколкото да говори, че не е подвластно на вятъра и то лети именно там, накъдето иска, когато вятърът го носи в обратна посока.