Честит Рожден Ден на мен! :–)

Меморандум на едно дете

Не ме разглезвайте. Зная много добре, че не мога да получа всичко, което искам. Аз само ви изпитвам.

Не се страхувайте да сте строги с мен. Аз го предпочитам. Това ще ми позволи да разбера къде ми е мястото.

Не ме насилвайте. Това ще ме научи, че силата е всичко. Аз ще откликна по-лесно, ако ме убеждавате.

Не бъдете непоследователни. Това ме обърква и ме кара да се измъквам по какъвто начин мога.

Не ми обещавайте. Вие може да не сте в състояние да изпълните обещанието си. Това ще ме накара да не ви вярвам.

Не се връзвайте на моите предизвикателства, когато ви кажа или направя нещо, което може да ви разстрои. След това аз ще се опитам да извоювам още по-големи "победи".

Не се разстройвайте много, когато ви кажа "мразя ви". Аз не искам да кажа това, а само да ви накарам да съжалявате за онова, което сте ми сторили.

Не ме карайте да се чувствам по-малък, отколкото съм. Аз ще го компенсирам, като започна да се държа като "важна клечка".

Не вършете неща вместо мен, които мога да свърша сам. Това ще ме накара да се чувствам като бебе и мога да продължа да ви използвам.

Не обръщайте голямо внимание на "лошите ми навици". Това само ще ме насърчи да продължавам.

Не ме критикувайте пред други хора. Аз ще възприема по-добре, ако разговаряте с мен спокойно и насаме.

Не се опитвайте да обсъждате моето поведение в разгара на кавгата. По някои причини слухът ми в този момент е нарушен, а способността ми за контактуване още повече. Правилно е нещата да са такива, каквито се изискват, но е по-добре да поговорим за това по-късно.

Не се опитвайте да ме поучавате. Вие бихте се изненадали колко добре знам какво е добро и какво е лошо.

Не ме карайте да чувствам грешките си като грехове. Аз трябва да се науча да правя грешки, без това да означава, че не съм добър.

Не ме гълчете постоянно. Ако го правите ще се наложи да се правя на глух.

Не искайте обяснение за лошото ми поведение. Понякога не знам защо съм се държал така.

Не поставяйте твърде много на изпитание честността ми. Лесно мога да се изплаша и да ви излъжа.

Не забравяйте, че обичам да експериментирам. По този начин се уча. Моля ви, изтърпявайте ме!

Не ме предпазвайте от последиците. Аз имам нужда от опит.

Не обръщайте голямо внимание на леките ми заболявания. Аз може би ще свикна да се радвам на неразположението си, ако това ми носи повече грижи.

Не избягвайте отговорите на честните ми въпроси. Ако го правите, скоро ще разберете, че съм спрял(а) да ви питам и търся информация от някъде другаде.

Не казвайте, че въпросите ми са "глупави" или "безсмислени". Ако постъпвате така, много скоро ще усетите, че го правя, за да се занимавате с мен.

Никога не се представяйте за идеални и безгрешни. Ще ми бъде трудно да ви следвам.

Не се притеснявайте, че прекарваме малко време заедно. Важното е как го прекарваме.

Не позволявайте страховете ми да предизвикват безпокойството ви. Така ще се страхувам повече. Вдъхнете ми смелост.

Не забравяйте, че не мога да се справя без вашето разбиране и насърчение. Макар и често заслужени, понякога забравяте похвалите и одобрението. Изглежда само гълченето не го забравяте.

Отнасяйте се с мен, както се отнасяте към приятелите си и аз ще бъда също ваш приятел. Запомнете, че е по-лесно да се учите от модел, а не от критик.

И още нещо - аз ви обичам много, моля ви обичайте ме и вие!

Лекарят в самите нас

Всички писания за ползата от смеха споменават историята на американеца Норман Къзинс.

Лекарите откриват, че младият мъж има злокачествено заболяване на костите, съпроводено с ужасни болки и преценяват шансовете му да оцелее на 1:500.

След като разбира диагнозата, Къзинс напуска по свое желание болницата и се настанява в хотел. Там той гледа на видео само комедии, а наетата специално за целта медицинска сестра му чете хумористични разкази.

На гости му идват приятели получили най-строго наставление да се шегуват и веселят заедно с него. Много скоро Къзинс си дава сметка, че след поредния пристъп на луд смях болката го напуска за цели 10 минути.

След известно време започва да спи спокойно, а половин година по-късно става ясно: болестта постепенно капитулира.

Когато оздравява напълно, Къзинс написва книга "Лекарят в самите нас", дала тласък за появата на гелотологията - наука за лечението със смях.

Както показват изследванията, въпросната терапия спасява хората от лапите на депресията много по-бързо от медицинските препарати.

Започнете от днес! ;-)

Приказка за мечтите

Както разказва една древна легенда, някога в прекрасните гори на Ливан се родили три кедрови дръвчета. Всеизвестно е, че кедрите растат много, много бавно, тъй че нашите три дървета прекарали цели векове в размисли за живота и смъртта, за природата и човечеството.

Те видели, как на земята на Ливан пристигнали пратениците на цар Соломон и как после в битки с асирийците тази същата земя се обляла в кръв. Срещнали се лице в лице със заклетите врагове Йезавел и пророк Илия. Пред погледите им била измислена азбуката. Дивели се, гледайки как покрай тях минават кервани, натоварени с чудни тъкани.

И в един прекрасен ден кедрите решили да поговорят за бъдещето.

- След всичко, на което станах свидетел - казал първият,- аз бих искал да се превърна в трон, на който да седне най-могъщият цар на Земята.

- Моето желание е да стана частица от нещо, което завинаги да преобрази Злото в Добро - обадил се вторият.

- Колкото до мен - проговорил третият,- аз бих желал всеки път, когато хората погледнат към мен, да си спомнят за Бога.

Изминали години, години. И ето, че най-сетне в гората пристигнали дървосекачи. Те отсекли кедрите и ги нарязали с триони на дървен материал.

Всеки кедър си имал своето съкровено желание, но реалността никога не пита за какво мечтаем.

Първият кедър станал на обор, а от отпадъците му направили ясла.

От второто дърво сглобили груба дървена маса, която продали на един търговец на мебели.

Гредите от третия кедър така и не успели да продадат. Нарязали ги на дъски и ги прибрали на склад в един голям град.

Горестно заоплаквали съдбата си трите кедъра: "Нашата дървесина беше толкова хубава! Но така и никой не й намери достойно приложение..."

Времето минавало. И веднъж, в една звездна нощ съпружеска двойка, останала без подслон, влязла да пренощува в обора, построен от дървесината на първия кедър. Жената била в напреднала бременност. Същата тази нощ тя родила син и го положила в яслите върху мекото сено. И в този миг първият кедър разбрал, че мечтата му се сбъднала: той послужил да поеме най-великият Цар на Земята.

Няколко години по-късно, в скромен селски дом хора седели около масата, направена от дървесината на втория кедър. Преди да започнат да се хранят, един от тях произнесъл няколко думи над хляба и виното, поставени върху масата. И изведнъж вторият кедър разбрал, че точно в този момент той крепи върху себе си не само чаши с вино и блюдо с хляб, но и съюза между Човешкото и Божественото.

На следващия ден от две дъски на третия кедър сглобили кръст. След няколко часа довели окървавен човек и го заковали за кръста с гвоздеи. Третият кедър се ужасил от предопределението си и започнал да проклина своята жестока участ. Но не минали и три дни и той разбрал подготвената му съдба: човекът, висял на кръста, станал Факел на Света. Кръстът, сглобен от дървесината на третия кедър, се превърнал от оръдие на мъчението в символ на тържеството.

Така се осъществила ориста на трите ливански кедъра: както винаги става с мечтите - мечтата на всеки се сбъдва, но съвсем различно от това, което си е представял.

Къщата, в която ще живееш утре

Уважаван строител решил да се пенсионира и да се посвети на семейството си през оставащото му време на земята. Той известил шефа си, че се оттегля. Началникът му обаче настоял да завърши един последен строеж преди да напусне работа.

Строителят се съгласил много неохотно и започнал работа по новата къща. Но отдалеч си личало че върши работата си с неохота, не изпипвал детайлите, вършел всичко с нежелание. И това се отразявало и върху строежа, който станал неугледен.

Накрая, когато къщата била завършена, началникът на строителя дошъл, отворил входната врата, погледнал подчинения си и му казал: "Ето тази къща е за теб. Тя е моят подарък към най-добрия ми работник!"

Строителят останал шокиран от неочаквания развой на събитията. Също така бил много ядосан, защото, ако знаел, че строи собствената си къща, щял да я построи по много по различен начин и щял да вложи много повече усилия. Така е и с нас. Всички градим собствения си живот, всеки ден, всеки час, често влагайки по-малко от това, на което сме способни всъщност.

"Животът е „направи-си-сам проект", беше казал някой. Твоите навици и изборите, които правиш днес, градят къщата, в която ще живееш утре.

13 фрази за живота

1. Обичам те, не затова какъв си ти, а за това какъв съм аз, когато съм до теб.

2. Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а този който заслужава това, никога няма да те разплаче.

3. Само защото някой не те обича, както на теб ти се иска, не значи, че не те обича от все сърце.

4. Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.

5. Най-много ти липсва този, който е до теб, но ти знаеш, че никога няма да е твой.

6. Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, ... откъде да знаеш, може някой в тоз момент да се влюби в нея.

7. За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят.

8. Не си губи времето с човек, на когото му е все едно дали си до него..

9. Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш на ясно със себе си.

10. Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.

11. Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но, за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.

12. Стани по-добър човек, и гледай да си наясно със себе си, преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти.

13. Не си давай много-много зор, най-хубавите работи се случват, когато най-малко ги очакваш.

България през дивия Балкан

Приказка за мелничаря

Някога в едно малко градче близо до морето живял един мелничар. Заедно с жена си той мелел зърното за жителите на градчето.

Нямало друго място на света, където да съществували толкова радост, здраве и щастие, както в това малко градче. Всички пришълци в това място се чудели – каква е тайната, какво необичайно нещо се е случило тук, че всички хора са толкова мъдри, здрави и щастливи?

Самите жители на градчето, които преживявали целия си съзнателен живот там в радост, здраве, щастие и веселие не знаели тайната на това чудо.

Днес ние ще вдигнем завесата и ще обясним чудото.

То се заключавало в служенето на мелничаря и неговата жена и в тази любов, която те влагали в брашното! Тази любов, която хората отнасяли със себе си заедно с торбите с брашно, от което после печали хляба си.

Възстановяващата сила на любовта на мелничаря и неговата жена прониквала в телата на хората, когато ядяли хляб. По този начин, като радиоактивно излъчване, тази животоутвърждаваща енергия на любовта се разпространявала по цялата община!

Никой от жителите на градчето не подозирал за причините на своето щастие.

Понякога хората живеещи дори в непосредствена близост един до друг, не съумяват да разгадаят и разпознаят изцеляващите простички малки дела на своите ближни!

Окованият слон

- Не мога – казах му. - Не мога!

- Сигурен ли си? - попита ме той.

- Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.

Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:

- Нека ти разкажа…..

И без да чака отговор, започна да разказва.

Когато бях малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото ми животно и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невроятното си тегло, ръста и силата си... Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.

А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга.

Тук явно има някаква загадка. Какво го спира тогава? Защо не бяга?

Когато бях на шест – седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал, защото бил дресиран.

Тогава зададох съвсем ясно въпроса: “Щом е дресиран, защо го оковават?".

Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето, и си спомнях за него само когато срещнах други хора, които си бяха задавали този въпрос.

Преди години разбрах, че за щастие се е намерило достатъчно умен човек, който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък.

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.

Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също... Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.

Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.

Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.

Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.

Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си...

– Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.

Живеем с мисълта, че “не можем” да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.

Така ставаме като слона и си набиваме е главата : “Не мога, не мога и никога няма да мога.”

Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола.

Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим: “Не мога и никога няма да мога!”.

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:

- Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.

Единствения начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа….

Цялата си душа!

Приумици

Зрънца

Моментите, които спират дъха ни

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко.

Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по­вече, но научаваме по-малко. Планираме по­вече, но постигаме по-малко.

Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки.

Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.

Време, в което има много на витрината, но малко в склада.

Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване".

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги.

Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете.

Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас.

Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Спящото врабче

[09:36:16] •●•Mira•●•: imame si vrab4e vka6ti

[09:36:20] •●•Mira•●•: kakvo li zna4i

[09:36:58] •●•Mira•●•: o6te spi i re6ih da ne go budq s opiti da go pomolq da si hodi

[09:37:06] •●•Mira•●•: :)

[09:37:16] Ilinka Terziyska: :)

[09:37:45] •●•Mira•●•: izkara mi akala predi malko

[09:37:48] Ilinka Terziyska: спи?!!!

[09:37:51] •●•Mira•●•: daaa

[09:37:55] Ilinka Terziyska: хаахахахаха

[09:38:13] •●•Mira•●•: sgu6ilo si e glavata m/u perata i ne marda ot raba na raklata

[09:38:34] •●•Mira•●•: samo kolkoto da se namesti i da me stresne s dvijeniqta si

[09:38:41] •●•Mira•●•: hm

[09:38:47] •●•Mira•●•: otivam da go snimam

[09:38:49] Ilinka Terziyska: това е чудесен знак

[09:38:52] •●•Mira•●•: dano da ne e stanalo

[09:38:59] Ilinka Terziyska: може да станете приятели!

[09:39:05] •●•Mira•●•: moje

[09:39:21] Ilinka Terziyska: само да не се стрeсне

[09:39:25] Ilinka Terziyska: като се събуди

[09:39:38] Ilinka Terziyska: а сигурно ще се стресне!

[09:39:44] Ilinka Terziyska: :D

[09:39:53] Ilinka Terziyska: страхотно!

[09:40:09] Ilinka Terziyska: как ще се изненада само!


[10:05:03] •●•Mira•●•: tuk spi

[10:05:24] •●•Mira•●•: tuk varvi i spi

[10:05:38] •●•Mira•●•: ...prodaljava da spi

[10:06:07] •●•Mira•●•: iiii se sabudi savsem

[10:06:17] •●•Mira•●•: malko predi da go sloja na pervaza

[10:07:36] •●•Mira•●•: i da go pomolq da leti

П.П. Откакто го срещнах, го разпознавам във всички врабчета по пътя си. Хубаво е! :-)

Из "Нека ти разкажа"

не върви пред мен, защото няма да мога да те следвам.

не върви зад мен, защото мога да те загубя.

не върви под мен, защото мога да те настъпя.

не върви над мен, защото мога да реша, че ми тежиш.

върви до мен, защото сме равни.

когато виждаш нещо у другия, което те дразни, да се сещаш,

че то е най-малкото и в теб.

свободният човек, който познава себе си,

е великодушен, отзивчив, любезен
и способен да се радва еднакво,

когато дава и когато получава.

ако срещнеш самовлюбени хора, не трябва да ги мразиш.

те сигурно вече си имат достатъчно проблеми със себе си.

нищо свястно не може да се постигне с усилие.

бях прекарал голяма част от живота си,

търсейки някой друг да ми каже какво е добро и какво лошо.

търсех да видя себе си в погледа на другите.

търсех вън да от себе си това,

което всъщност винаги е било в мен.

под собствената ми кухня.

съкровището е в мен самия,

че винаги е било тук и че не мога да го изгубя.

когато придобием нещо и станем зависими от това нещо,

кой кого притежава?

живеенето, а не правенето на планове.

това да бъдеш, а не да притежаваш.

на настоящето, а не на миналото, и на бъдещето.

трябва да знаеш, че абсолютно нищо не трябва.

смяташ, че всичко трябва да ти е ясно,

че не трябва да си объркан,

че трябва да знаеш всички отговори,

че трябва, трябва... отпусни се.

слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол

още много, много малък.

крилете са, за да летиш,

за да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле,

за да полетиш трябва да си готов да рискуваш.

всеки човек, който израства,

би могъл да бъде нещо като частен учител,

малък маестро, детонатор на верижна рекация,

която сама по себе си може да промени света.

колко пъти аз и други като мен не смеем да направим нещо,

защото смятаме, че няма смисъл да опитваме

и че нищо не може да се промени.

не зависи от другите.

когато осъзнаеш зависимостта си от чуждото мнение,

живееш треперейки да не би да бъдеш отхърлен от другите,

от които си се научил да се страхуваш.

Страната на дългите лъжици

Един човек пътувал много. Посетил стотици знайни и незнайни страни в живота си.

Едно от пътуванията, за които си спомнял най-често, било краткото му пребиваване в Страната на дългите лъжици.

Озовал се той на границата й съвсем случайно: по пътя от Увиландия за Параис имало малко отклонение към споменатата страна. И понеже обичал експериментите, поел по този път.

Лъкатушещото шосе го отвело до огромна самотна къща. Като приближил до нея, забелязал, че сградата сякаш била от две пристройки: западно крило и източно крило.

Паркирал колата си и отишъл до къщата. На вратата имало надпис, който гласял:

Страната на дългите лъжици

В тази малка страна има само две стаи, наречени черна и бяла. За да я обиколите, трябва да тръгнете по коридора и като стигнете там, където се разклонява, да завиете надясно, ако искате да посетите черната стая, или наляво, ако искате да посетите бялата стая.
Мъжът тръгнал по коридора и случайно завил първо надясно. Друг коридор, дълъг петдесетина метра, водел към огромна врата. Още с първите крачки той дочул воплите и стоновете, идващи от Черната стая.

За миг виковете и стенанията го накарали да се поколебае, но той решил да продължи напред. Стигнал до вратата, отворил я и влязъл.

Около огромна маса били насядали стотици хора. В средата на масата стояли най-отбраните гозби, които човек може да си представи, и въпреки че всички имали по една лъжица, за да стигнат до блюдото в центъра на масата, те умирали от глад! Причината за това била, че лъжиците – два пъти по-дълги от ръцете им, били вързани за китките им. По този начин всички можели да си вземат от храната, но никой не можел да я поднесе към устата си.
Положението било толкова отчайващо и виковете така сърцераздирателни, че мъжът се обърнал кръгом и побягнал.

Върнал се в централната част и поел по коридора вляво, към Бялата стая. Той бил съвсем същият като първия и водел до подобна врата. Единствената разлика била в това, че по него не се чували вопли и стонове. Като стигнал до вратата, пътникът натиснал дръжката и влязъл в стаята.

И тук стотици хора седели около една маса като онази в Черната стая. В средата й също стояли отбрани гозби и всички имали по една дълга лъжица, вързана за китката им.

Но тук никой не стенел и не ридаел. Никой не умирал от глад, защото си подавали храна един на друг!

Мъжът се усмихнал, извърнал се и излязъл от Бялата стая. И щом чул как вратата се хлопва, в миг се озовал като по чудо в собствената си кола на път за Параис.

Бих набрала повече маргаритки

Ако можех да изживея живота си отново, бих релаксирала.

Бих си позволила да бъда по-глупава или по-наивна - както ви харесва.
Щях да приемам нещата по-малко сериозно.
Щях да си позволя да бъда по-луда.
Нямаше да се вторачвам в хигиената.
Бих се възползвала от повече шансове.
Бих предприела повече пътувания.
Бих изкачила повече планини.
И бих преплувала повече реки.
И бих видяла повече залези.
Бих яла повече сладолед и по-малко боб.
Бих се безпокоила по-малко и бих фантазирала повече.
Аз съм една от онези, които живеят разумно и практично, час след час, ден след ден.
О, аз имах своите мигове!
Но ако трябва да ги изживея отново, те наистина ще са много повече.
Всъщност, бих искала да имам само тях.
Само миговете, един след друг, ден след ден.
Аз бях от онези, които не ходят никъде без термометър, бутилка гореща вода, гаргара, дъждобран и чадър.

Ако трябва да изживея живота си отново, бих отишла на места, на които никога не съм била; бих правила неща, които никога не съм правила; бих пътувала още по-надалеч.
Ако можех да изживея живота си отново, бих започнала да ходя мечешката още рано напролет и бих продължила така до края.
Бих играла повече хокей.
Не бих се съобразявала чак толкова с общоприетите норми, освен ако не е крайно наложително.
Бих яздила кончета в много въртележки.

Бих набрала много маргаритки.


Надин Стеър, 87 г.

Най-хубавият ден

Най-хубавият ден - днешния.
Най-голямата спънка - страхът.
Най-лесното нещо - да се заблудиш.
Най-голямата грешка - да паднеш духом.
Коренът на всички злини - егоизмът.
Най-хубавото развлечение - работата.
Най-лошото поражение - отчаянието.
Най-добрите учители – децата.
Най-голямото щастие – да си полезен на другите.
Най-неприятния недостатък – лошото настроение.
Най-красивия подарък – прошката.
Най-добрата защита – усмивката.
Най-доброто лекарство – оптимизма.
Най-мощната сила на света – вярата.
Най-стимулиращия дар – надеждата.
Единствената реалност – любовта.

Добро утро и прекрасен ден! :-)

Мъдрият просяк

Живял някога в едно село беден човек, който всеки ден неуморно обикалял околните села да проси милостиня.

Така след време събрал много ориз.

— Ти вече не си беден. Кажи какво правиш с толкова много ориз?

— Деля го на четири — отговорил просякът. — Едната част давам на дявола, другата - в заем, третата хвърлям в реката, а четвъртата оставям в храма, дар за бога.

Всички били много учудени от отговора му и започнали да го разпитват:

— Къде е този дявол? И кой е този, дето взема заем от просяк? А в коя река хвърляш ориза? На кой храм правиш дарение?

Но просякът не им казал нищо повече.

Тогава селяните много се ядосали, хванали го и го закарали при царя.

Царят му заповядал да говори и той не можел да не се подчини.

— Царю — казал той, — дяволът е жена ми. Тя нищо не работи, само яде и спи. За да насищам лакомията й, трябва непрекъснато да прося.

— А кой взема заем от тебе? — попитал царят.

— Втората част от ориза е за сина ми. Сега той е малък, а моите крака още вървят и мога да го храня. Но утре, когато порасне, а аз остарея, той мене ще храни. Та ето за какъв заем говорех.

— Ами какво значи, че хвърляш в реката третата част на ориза? - попитал пак царят.

— Имам малка дъщеря - казал просякът, — за която трябва да се грижа. Но когато порасне, тя ще се омъжи и ще ме напусне. Е, царю, кажи оризът, който й давам, не е ли като хвърлен в реката?

Накрая царят попитал:

— А в какъв храм и на кой бог оставяш последната част от ориза?

— Царю, този храм е моето тяло, а богът — душата ми. Ако за тях не се грижа, как ще имам сили да живея?

Царят много харесал отговорите на просяка. Той го възнаградил богато и го пуснал да си върви.

6 дребни неща, които ме радват

С удоволствие и любопитство поемам щафетата от Димитрина и излагам своите дребни нещица:

1. Зелен чай с мента и мед - сутрин, преди кафето със сметана. Божествено!

2. Да шофирам с една единствена цел - шофиране.

3. Да чета книга - по пътя, в автобус, в обедната ми почивка.

4. Шоколад с мента, мента със спрайт, кубчета лед с мента, ментово фрапе. :-)

5. Да включвам червената си нощна лампа, за да й се порадвам.

6. Да вървя с цел и без цел, по улици и по поляни, боса по пясък, сама или с приятел, по топъл асфалт, под дъжда, да скачам в локви, да оставям първи стъпки по снега...

Моля за вниманието на Лили, krizt и Aquawoman. :-)

Невероятна любовна история

Това е историята на един мъж и една по-възрастна от него жена, които избягали, за да живеят заедно в мир и да се обичат за повече от половин век.

Седемдесетгодишният китаец, който направил 6000 стъпала в планината за своята 80-годишна съпруга, почина в пещерата, която беше дом за тази двойка над 50 години.

Преди 50 години Liu Guojiang - 19-годишно момче, се влюбил в 29-годишната овдовяла майка Xu Chaoqin.

Както в историята за Ромео и Жулиета на Шекспир, приятелите и родителите им осъдили връзката им поради възрастовата разлика и поради факта, че Xu вече имала деца. За да избегнат клюките и презрението на хората, те решили да избягат и заживели в една пещера в Jiangjiny.

В началото животът им бил труден, защото нямали нищо - нито електричество, нито храна. Трябвало да ядат треви и корени, които намирали в планината, а Liu направил газена лампа, с която си светели.

Xu често го питала, „Не съжаляваш ли?” Liu винаги отговарял, "Докато сме трудолюбиви, животът ни ще се подобри.”

През втората година от живота им в планината, а и през всичките тези години, Liu започнал и продължил да прави на ръка стъпала, за да може съпругата му да слиза по-лесно от планината.

Половин век по-късно, през 2001, група любители на приключенията се разхождали в гората и с изненада открили възрастната двойка и тези 6000 направени на ръка стъпала.

Liu MingSheng, едно от седемте им деца, казва: „Моите родители се обичаха толкова много, че живееха в уединение над 50 години и никога не са се разделяли нито за ден. Той направи тези стъпала на ръка в течение на годините за удобство на майка ми, макар че тя не слизаше толкова често от планината.”

Двойката живяла съвместно над 50 години. Тогава Liu, който бил на 72 години, се върнал от ежедневната си работа във фермата и припаднал. Xu останала до своя съпруг и се молила, докато той издъхнал в ръцете й. Той толкова много я обичал, че никой не могъл да разхлаби прегръдката, с която ръцете му били обгърнали съпругата му след като починал.

„Ти ми обеща, че ще се грижиш за мен, че винаги ще си с мен до последния ми ден, а сега ме остави - как да живея без теб?”

Xu дни наред кротко повтаряла тези думи и докосвала черния ковчег на съпруга си, докато сълзите се стичали по лицето й.

През 2006 тяхната история станала една от десетте най-известни любовни истории в Китай. Местното правителство решило да запази стълбата на любовта и мястото, където са живели като музей, за да може тази любовна история да остане жива завинаги.

Красавицата и Поетът

Вървяла по пътя девойка, прекрасна като фея.

Изведнъж забелязала, че след нея върви един мъж. Тя се обърнала и го попитала:

— Кажи ми, защо вървиш след мен?

Мъжът отговорил:

— О, господарке на сърцето ми, твоята красота е така неотразима, че ми заповяда да вървя след теб. Казват, че свиря прекрасно, че за мен няма тайни в поетичното изкуство и че умея да пробуждам в женските сърца любовна мъка. Но аз искам да ти направя любовно признание, защото ти плени сърцето ми!

Красавицата мълчаливо го гледала известно време и след това му казала:

— Как така се влюби в мен? Моята по-малка сестра е много по-красива и привлекателна от мен. Погледни я, тя върви след мен.

Мъжът се спрял, после се обърнал, но видял само една безобразна, дрипава старица. Тогава той закрачил по-бързо, за да догони девойката. Свел поглед, той попитал с примирен глас:

— Кажи ми, как се откъсна от езика ти такава лъжа? Девойката се усмихнала и отговорила:

— Ти, приятелю, също не ми каза истината, когато се кълнеше в любов към мен. Ти знаеш всички правила в любовта и даваш вид, че твоето сърце гори от любов към мен. Как можа тогава да се обърнеш, за да погледнеш друга жена?

Градинарят и богатството

Живял някога един китаец. В детството му предсказали, че на 36 години ще стане много богат. Страшно богат!

Родителите му се зарадвали и разказали на всички. Цялото село се радвало, че при тях ще живее такъв богат човек. А по произход този човек бил от род на градинари.

Той, разбира се, изобщо не започнал да учи занаята на семейството. Защо му трябвало? И без друго щял да бъде богат.

Живял той, живял. Родителите му го хранили. След това родителите му умряли. Пари нямал. Продал той къщата, градината. Отишъл да живее в някаква барака на края на селото. Селяните го хранели, все пак нали щял да стане някой ден богат!

Минало време. Навършил той 36 години, а богатството му нито се вижда, нито се чува нещо за него. Съседите започнали да мърморят, не искали да го хранят повече.

Помъкнал се той към гората да търси ягоди. Никакви ягоди не намерил. Тръгнал обратно и като се връщал към селото паднал в яма. Откъде дошла тази яма, така и не разбрал. Преди това там нямало никаква яма. За да се измъкне, трябвало само да изрови няколко стъпала, ама го мързяло.

Седял, седял, докато случайно минали селяни и го измъкнали. Прибрал се в бараката си, легнал и умрял.

Попаднал китаеца на небето и веднага - към боговете с претенциите си. Как така? Нали му било обещано?! Било ли е? - Да. А къде са парите?

Всички, разбира се, се засуетили, разбързали. Разтворили книгите на съдбата. Действително, всичко било точно: написано било - богатство на 36 години. Започнали да изясняват нещата: кой, защо, кога.

Извикали дявола, който пазел златото. "Ами, да. Богатството е тука - имаше проблем с получателя. Когато дойде времето да се дава богатството, започнахме да го търсим при градинарите. Търсихме, търсихме, не го открихме. Гледахме и списъка на военното ведомство, на учените, на селяните. Никъде го нямаше. Пратихме отговорниците за неговия район. Те погледнали в къщата на родителите му - нямало го. Там живеели други хора. Обиколили цялата местност, не го открили. После случайно го открили в гората. Хвърлили му богатството в една яма на пътя. Трябвало само малко да изрови стената. Пак нищо не станало. Накрая го намерили в бараката да лежи, искали да му хвърлят богатството върху главата, но се изплашили, че ще го убият, толкова слаб бил. Пък после той сам умрял."

Така и не получил китаецът богатството си.

Орел и Чучулига

Орел и чучулига се срещнаха на една скала насред висок хълм. Чучулигата рече:

- Добро утро, господине.

А Орелът я изгледа отвисоко и промърмори:

- Добро утро.

- Надявам се, че всичко е наред при вас, господине - добави чучулигата.

- Мда - отвърна орелът, - при нас всичко е наред.. Но мигар не знаеш, че ние сме царят на птиците и не ти се полага да ни заговаряш първа?

- Струва ми се, че сме от един род - промълви чучулигата.

Орелът пренебрежително я стрелна с очи и попита:

- Кой ти е казал, че ти и аз сме от един род?

- Бих желала да ви припомня, че умея да летя толкова на нависоко, колкото и вие, а и мога да пея и да радвам другите земни твари. А вие не доставяте никому ни радост, ни наслада.

Тогава орелът се разгневи и рече:

- Радост и наслада! Ах ти, горделиво мъниче! Могъл бих да те унищожа с един удар на клюна си. Ти си на големината едва колкото крака ми.

Тогава чучулигата се издигна нагоре, сетне кацна върху гърба на орела и взе да го кълве по перата. На орела му стана неприятно, та литна бързо и нависоко, за да се отърве от птичето. Ала така и не успя. Накрая се спусна обратно върху същата скала навръх хълма, съвсем раздразнен, с малкото птиче все тъй на гърба, като проклинаше злополучното си положение.

В същия миг до него се приближи дребна костенурка и при вида му се разсмя тъй силно, че почти се катурна по гръб.

Тогава орелът изгледа костенурката и каза:

- Мудно и пъплещо дребосъче, сраснато със земята, на какво се смееш?

А костенурката отговори:

- На туй, че си се превърнал в кон и малка птичка те яха - и те превъзхожда.

- Върви си по пътя! - тросна се орелът. - Това са си наши семейни дела между мен и сестра ми чучулигата.