Наровете

Ибрахим Бин Адам, принцът на Корасан, се отказал от царството си, за да води живот на беден странстващ суфи. Известно време той изкарвал прехраната си като градинар.

Човекът, при когото работел, притежавал го¬ляма градина с много овощни дръвчета.

Поддържането й било трудна работа, но Ибрахим бил много доволен от това скромно занимание, което му позволявало да бъде близо до природата и му давало време да размишлява за този, който е създал цветята и дърветата, както и всичко във Вселената.

Един ден, след като работил известно време, собственикът го попитал:

- Кой от плодовете расте в момен¬та в най-голямо изобилие?

- Господине, сега е сезонът на наровете - отвърнал Ибрахим, - и затова дръвчетата от този вид са отрупани с плодове и цвят.

На Ибрахим било заръчано да донесе няколко зрели нара, за да ги опита собственикът. Като откъснал онези плодове, които изглеждали розови и узрели, той ги наредил в една кошница и ги занесъл, както му било наредено. Когато обаче собственикът ги опитал, всички те се оказали кисели. Затова той повикал при себе си Ибрахим и му се скарал.

- Как посмя да ми донесеш това! Аз исках да ям нарове, а ти си ми набрал тези кисели плодове! Няма ли сладки нарове в градината ми?

Ибрахим останал спокоен. Той учтиво се извинил, че плодовете са кисели.

- Господарю, истината е, че външността често може да ни подведе. Само от това, че тези нарове изглеждат розови и зрели, не следва, че те трябва да са и сладки. Само ако опитам плода, бих могъл да кажа кои дървета раждат сладки нарове и кои - кисели. Но аз не съм собственик на дърветата в градината. Мое задължение е само да се грижа за тях, доколкото мога. Уверявам ви, че всичките ви дървета растат добре, но що се отнася до плодовете им, аз не мога да кажа нищо, тъй като никога не съм ги опитвал.

- Но ти работиш в моята градина! - възкликнал учуденият собственик. - Всички градинари със сигурност ядат от плодовете, които отглеждат! А при мен наровете растат в такова изобилие, че никой няма да усети, ако си похапваш от тях по малко.

Градинарят обаче отвърнал, че работата му в градината е достатъчно добре платена и той не би посегнал към онова, което не му принадлежи. Собственикът се удивил от неговата честност.

Подозирайки, че градинарят му е нещо повече от това, което изглежда, той започнал да го следи. Неговите съгледвачи му донесли, че Ибрахим работи усърдно в градината, но свободното си време прекарва в молитва и че различни посетители го търсят от време на време, за да им стане учител и духовен водач. Като продължил да разпитва слугите си, собственикът накрая разбрал, че градинарят му Ибрахим не е бил кой да е, а самият велик учител Ибрахим Бин Адам.

Човекът много се притеснил за начина, по който се държал с него, затова го посетил в малката му колиба, за да му се извини. Ибрахим излязъл да го посрещне с думите:

- Господарю, вие сте си направили труда да дойдете при мен. Аз с удоволствие бих дошъл и сам, ако бяхте наредили да ме повикат.

Собственикът казал на Ибрахим, че сега вече знае кой е той и съжалява, задето е говорил грубо с един толкова велик суфи. Ибрахим на свой ред отговорил, че е просто градинар и че той има пълното право да му казва какво очаква от своя работник.

Собственикът не бил убеден.

- Ти си живял в палат. Управлявал си царство. Как сега понасяш да вър¬шиш толкова мизерна работа?

Ибрахим му отвърнал, че самият Господ е градинар и неговата градина е целият свят.

- Затова аз съм много щастлив да работя в градината ти и съм много благодарен, че ми даде работа.

Собственикът на градината се почувствал неудобно от това, че има за градинар велик светец и бивш цар. Той разказал на всичките си приятели за своя изключителен градинар и скоро тълпи от хора започнали да идват, за да се срещнат с Ибрахим. Те често му пречели докато работел и даже дока¬то се молел. Накрая Ибрахим казал на собственика, че не може повече да живее в този град и вместо това ще оти¬де да живее и се моли в тишината на гората.