Пътят

От съвсем малка обичам да оставям първи стъпки в дълбокия сняг. При първите натрупвания тази година си спомних за друга зима преди много години.

Бях на не повече от 10 г. и дядо ме взе със себе си на лов.

Вървяхме с часове - той пред мен, аз след него. За по-лесно стъпвах в дупките, които оставяше след себе си.

По едно време попаднахме на следи, оставени от други хора.

Дядо се обърна към мен и ми каза, че е по-добре да не стъпвам в такива, които са на няколко часа, защото най-вероятно са заледени и има опасност да се подхлъзна.

Едно изречение, което помня съвсем ясно и до днес и което с пълна сила важи както в буквален, така и в преносен смисъл.

Добре е да подбираме пътищата си.

Сляпото следване обикновено води по подхлъзване.

Лесното води до посредствени резултати, усилието и постоянството са тези, които ни водят напред.

Собствените стъпки по един девствен път могат да ни изведат до невиждани висоти.

Добре е да се вслушваме в сърцето си, то знае най-добре коя посока да поемем.

Анжелика II

Една вечер Анжелика, залисана в игра със своите кукли, на които приготвяше чай, не чуваше подканите на майка си да се приготвя за лягане.

- Хайде, Анжелика, време е за лягане, куклите и утре ще имат нужда от чай! - каза, все още търпеливо, майка й.

Анжелика я погледна, усмихна се и продължи да "налива" чай, който любезно поднесе на Франклин.

- Време е да мием дупето и да спим, ето и Франклин вече заспива - напразно се опитваше майка й.

- Анжелика, ще мием дупето или ще го бием - не издържа и се включи баща й.

- Ще го крием - отвърна усмихнато Анжелика.

Днес научих...

Днес научих, че каквото посееш, това ще пожънеш.

Научих, че проблемът е твой докато не го споделиш, тогава, ако си посял добро, проблемът става общ, а решенията много.

Научих, че е добре да внимаваш какво излиза от устата ти, защото само след минути може да се наложи да помолиш за помощ същия човек, когото си нагрубил.

Но научих, че дори и да не си се отнесъл добре с някого, той може да те изненада и да ти помогне, ако му покажеш, че си му благодарен.

Научих, че думи на безусловна, а дори и безсловесната подкрепа, отключват неподозирани сили.

Научих, че предложенията за помощ от околните, са мощ. Мощ, която впрягаш да работи чрез теб, в твоя полза.

Научих, че проблемът е толкова сериозен, колкото го виждаш в ума си.

Научих, че да поемеш отговорнос т за действията си, е начин да се почувстваш силен в критична ситуация.

Научих, че е по-добре да прегърнеш някого, отколкото да му предлагаш готови решения.

Научих, че е по-добре да действаш, отколкото да мислиш, а ако трябва да мислиш, нека е докато действаш.

Научих, че по-добре подкрепа на момента, отколкото потупване по рамото след това.

Научих, че ако сам не си слагаш бариери, никой друг няма да ги сложи.

Научих, че проблемът на един е благодат за друг и това не винаги е лошо.

Научих, че проблемите са за решаване.

Научих, че е по-добре да изпуснеш парата на момента, отколкото да махаш буца от гърлото след това. Я махнеш, я не.

Научих, че ако не можеш да помогнеш на някого, поне не му се пречкай.

Научих, че за да преодолееш препятствие, трябва първо да го погледнеш.

А и нямаше никой, който да ми каже, че няма да се справя.

Само един остана безучастен, игнорирах го и се справих.

И всичко това научих само за час и половина в този луд, луд ден, в който всичко си дойде на мястото и емоционалната обвързаност между мен и моите колеги ми показа, че няма нищо чудно в чудесата.

Благодаря Ви! И Ви прегръщам! ;-)


*Текстът e авторски и всяко копиране е свързано с разрешение от страна на автора.

Анжелика

Анжелика се събуди рано, както всеки ден и събуди майка си, докато търсеше дистанционното за телевизора. След като го намери, се усмихна и пусна Cartoon-a. Майка й я целуна за „Добро утро” и отиде да й приготви корнфлейкса – шоколадови топчета, които толкова много обичаше.

След като закуската беше готова, майка й влезе в стаята и я завари на ръба на леглото, втренчила поглед в анимацията по телевизора, да обяснява надълго и на широко на рисуваните герои за своите баби и дядовци.

- Кажи, мамо, кои са твоите баба и дядо? – поиска да разбере повече майка й.

- Аз имам две баби и двама дядовци – каза доволно Анжелика, – баба Мими, баба Пенка, дядо Петър и дядо Коледа.


*Текстът и снимката са авторски и всяко копиране е свързано с разрешение от страна на автора.

Пеещите сокаци на Истанбул

     Бях там и видях с очите си. И музиката... Нея я чух. Музиката на Истанбул е в нейните сокаци. Забързани, тесни, нашарени с пулсиращи вени, колоритни и самобитни. Там музиката е у дома си. Музика, родена от утробата на ориенталска майка. Чувствена и шармантна, без да претендира за оригиналност, а именно такава. Не можеш да отделиш уличката от нейните звуци. Всяка има свой живот, със своите радости и грижи. И те привлича към себе си с изпепеляващата страст на всеотдайна, но капризна любовница. Ако откажеш да я последваш, обръща поглед към някой, който ще оцени прелестите й по-добре от теб. Да се окажеш във вихъра на нейното същество, без да си отворен да се влееш, без осъждане и мнителност, е равносилно на това никога да не си бил там. Пеещите сокаци на Истанбул...

    Нощна музика, дневна музика... Акустични китари, обикновено двуглас и онези струни дълбоко в теб. Естествена реакция - усмивка. От вдъхновена, през носталгична, та чак до тъжна. Без да разбираш дума турски. Звуците могат да те отведат, да те загубят и отново да те намерят. Като игра на жумянка. Със задължително условие: затворените очи на всички участници. Езиковата бариера изостря възприемането на посланията, които се изсипват върху теб. Също както и затворените очи. Ръцете ти се разтуптяват в ритъма на мелодията. НЕ можеш да останеш безразличен. Спонтанен и open minded.

     И хората.

    Хората на Истанбул. Разголват се и ти подават ръка да ги последваш. Навътре в душите им. С една разходка по страничните улички на главната в Таксим - Истиклал, събираш в шепи късчетата на една разнородна и неподправена същност. Мирисът на ръцете на продавача на риба, който не се посвенява да напусне мястото си и да поднесе пред лицето ти някоя съвсем скоро напуснала местонахождението си риба; човекът, как ли е на турски inviter?, приканващ те с хващане над лакътя да станеш обгрижен гост на неговото заведение; онзи сервитьор, който смутено моли приятеля си да ти поднесе червена роза в знак на симпатия; друг сервитьор, фамилиарно хващащ те под ръка, в опасна за непознат близост. Хора, на които някак в движение прощаваш наглостта. Оказваме се не малко претенциозни с тези наши премерени реакции. Да влязат грубо в личното ти пространство и да излязат от него без белези и с усмивка. Това го могат в Истанбул. С онова невинно дяволито изражение. Закачливо и непресторено. Хората на Истанбул.

     Музиката от истанбулските сокаци...

     Уличките, напращели от хора...

     Хората, увлечени от ритъма на съществата си...

     И Градът...

Градът, без който всичко това нямаше да бъде възможно.

*Текстът и снимката са обект на авторско право. Копиране само след разрешение.