![](https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjP4f8qG_u8agGIMAaQtYixdI_wFs6ZaPDuAQoIOyTTHONfOdcpxhXE0L4VVSe4g6jbKOM7FfUIPcDHkTJOSktS7DMxVduLi6Ik6G27j47DAeeOrNfT8nG5W_BV5tvrNnH33ck79KdA1xo/s320/29650801.jpg)
От съвсем малка обичам да оставям първи стъпки в дълбокия сняг. При първите натрупвания тази година си спомних за друга зима преди много години.
Бях на не повече от 10 г. и дядо ме взе със себе си на лов.
Вървяхме с часове - той пред мен, аз след него. За по-лесно стъпвах в дупките, които оставяше след себе си.
По едно време попаднахме на следи, оставени от други хора.
Дядо се обърна към мен и ми каза, че е по-добре да не стъпвам в такива, които са на няколко часа, защото най-вероятно са заледени и има опасност да се подхлъзна.
Едно изречение, което помня съвсем ясно и до днес и което с пълна сила важи както в буквален, така и в преносен смисъл.
Добре е да подбираме пътищата си.
Сляпото следване обикновено води по подхлъзване.
Лесното води до посредствени резултати, усилието и постоянството са тези, които ни водят напред.
Собствените стъпки по един девствен път могат да ни изведат до невиждани висоти.
Добре е да се вслушваме в сърцето си, то знае най-добре коя посока да поемем.