Най-добрите фрезии

Живял някога един цар, който много обичал всички растения и цветя. Една вечер, когато тъкмо се бил завърнал от дълъг път, решил да се разходи из градината край двореца.

Помнел, че бил оставил точни нареждания на градинарите си как да се грижат за всяко растение. Но какво било разочарованието му, когато открил, че дърветата, храстите и цветята, много от които бил засадил със собствените си ръце и за които се бил грижил сам, умирали.

Натъжен, царят ги попитал какво им има. Дъбът му казал, че умира, защото не можел да бъде висок като Бора. Борът агонизирал и се вайкал, задето не можел да ражда грозде като Лозата. Горе на асмата Лозата чезнела от завист, че не можела да цъфти като Розата, а Розата плачела за това, че е лишена от силата на Дъба.

На царя също му се доплакало. Тогава, в най-отдалечения ъгъл на градината, видял множество цветя, разцъфтели във всевъзможни багри, изпълнени с живот и радост.

Царят се приближил и установил, че фрезиите били по-свежи от всякога.

- Как така растете толкова свежи, далеч от водоскока и вероятно забравени от градинарите ми? - попитал той.

- Кой знае! - отговорили цветята. - Ние винаги сме предполагали, че когато ни посади, искаше да сме фрезии. Ако си искал Дъб или Роза, щеше тях да посадиш тук. Тогава решихме, че единственият начин да ти благодарим за живота, който ни даде, е да бъдем възможно най-добрите фрезии... И точно това правим.

Погледът на влюбения

- Струва ми се, че родителите ми са остарели и умът им вече не е така бистър.

- А на мен ми се струва, че гледаш на тях от друга гледна точка.

- Но какво общо има това? "Фактът си е факт ", както ти казваш.

- Ще ти разкажа...

***

Царят бил влюбен в Сабрина, жена от простолюдието, която направил своя последна съпруга.

Един следобед, когато царят бил на лов, пристигнал пратеник и съобщил, че майката на Сабрина е болна. И макар да било забранено да се ползва личната каляска на царя - нарушение, което можело да и коства главата, - Сабрина се качила в нея и се отправила към майка си.

Като се върнал от лов, царят бил осведомен за станалото.

- Нали е прекрасна? - рекъл той. - Това е истинска синовна обич. Не се е поколебала да рискува живота си, за да бъде до майка си. Прекрасна е!

Друг път, когато Сабрина седяла в градината на двореца и ядяла плодове, се появил царят. Принцесата го поздравила и после отхапала последната праскова в кошницата.

- Изглеждат хубави!- рекъл царят.

- Хубави са - отвърнала принцесата. И като протегнала ръка, подала на своя любим последната праскова.

- Колко ме обича! - споменал по-късно царят. - Сама се отказа от удоволствието, за да ми даде последната праскова от кошницата. Не е ли чудесна?

Минали няколко години и кой знае защо, любовта и страстта в сърцето на царя охладнели. Седейки до най-добрия си приятел, той му казал:

- Никога не се е държала като царица. Нима не наруши забраната и не се качи в каляската ми? И освен това помня, че веднъж ми даде нахапан плод...

Необикновеното яйце

Веднъж един селянин намерил в градината си необичайно голямо петнисто яйце, каквото виждал за първи път. Изненадан, човекът решил да занесе яйцето вкъщи.

- Дали не е яйце от нанду?* - попитала жена му.

- Формата му не е същата - казал дядото, - а и е много голямо.

- Ами ако го изядем? - предложил синът.

- Кой знае дали не е отровно - почудил се бащата. - Преди това трябва да разберем що за твар снася такива яйца.

- Да го сложим в гнездото на пуйката, която мъти в момента - предложила най-малката дъщеря. - Когато се излюпи, ще видим какво е...

Речено - сторено. Скоро всички в семейството забравили за яйцето.

След двайсетина дни черупката се разпукала и от нея се подало едро и силно пиле с тъмна перушина, което се нахвърлило с голяма охота върху всичко наоколо, което ставало за ядене.

Когато се нахранило, странното птиче погледнало настойчиво майката и казало въодушевено:

- Няма ли да излезем на лов?

- Как така на лов? - попитала тя, леко уплашена.

- Ами как, летейки, разбира се - учудило се пилето. - Хайде, да полетим!

Майката пуйка много се изненадала от предложението на необикновеното си отроче и изпълнена с любов и търпение, обяснила:

- Виж, детето ми, пуяците не летят. Тези идеи ти хрумват, защото си лакомник. Много е вредно да се яде бързо, а още по-лошо е да се прекалява с яденето.

Майката предупредила птичето семейство за налудничавите хрумвания на новото пиле и всички започнали да го подканят да яде по-малко и по-бавно. Отделяли за птичето най-леката храна и му напомняли да не се нахвърля върху нея, а да се храни спокойно.

Но всеки път, щом приключело закуската, обяда или вечерята, то се провиквало:

- Сега, момчета, да идем да полетим и да се разкършим.

Тогава всички пуяци и пуйки в птичия двор започвали отново да му обясняват:

- Не разбираш ли, че пуяците не летят? Дъвчи старателно, яж по-малко и се откажи от тези лудории, защото един ден ще ти навлекат проблеми.

Минало време и храненичето растяло, като все по-често говорело колко е гладно и все по-рядко споменавало летенето.

Умряло заедно с останалите пуйки от птичия двор, които по Коледа били изпечени във фурната и се озовали на трапезата на семейството.

Месото му не се усладило на никого: било твърдо и нямало вкус на пуйка.

И това било съвсем обяснимо, защото птичето не било пуйче, а орел - планински орел, способен да се издига на три хиляди метра височина и толкова силен, че можел да понесе в ноктите си цяло агне...

Но умряло, без да го знае... Защото никога не посмяло да разпери крилете си. И защото никой никога не му бил казал, че е орел!

Татко забравя

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти.

Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дойдох при леглото ти.

Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.

На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: “Довиждане, татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: “Какво си се прегърбил!”

Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!

Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. “Какво искаш?” – кисело попитах аз.

Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.

Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.

Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!

Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: “Той е само дете – едно малко дете!”

Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко,
сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

Разговор между кибритената клечка и свещта

Дошъл денят, в който кибритената клечка казала на свещта:

"Имам задачата да те запаля."

"O, не", - изплашила се свещта, - "само това не. Ако започна да горя, дните ми са преброени. Никой повече няма да може да се възхищава на красотата ми."

Кибритената клечка попитала:

"A искаш ли цял живот да си останеш студена и твърда, без преди това да си живяла?"

"Но горенето причинява болка и изтощава силите ми."

"Така е", отвърнала кибритената клечка. - "Но всъщност това е тайната на нашето призвание. Призвани сме, да бъдем светлина. Малко е това, което мога да направя. Ако не те запаля, ще изгубя смисъла на живота си. Аз съм тук, за да създавам огън. Ти си свещта, ти трябва да светиш за другите и да даряваш топлина. Всичко, което отдадеш като болка и страдание и сила, се превръща в светлина. Ти няма да се загубиш, ако се изконсумираш. Други ще продължат да носят твоя огън. Само ако се откажеш, ти ще умреш.”

Тогава свещта изправила своя фитил и казала изпълнена с очакване:

"Моля те, запали ме..."


Превод от немски Ганка Янева