петък, април 30, 2010

Децата били сами




Майката излязла рано сутринта и оставила децата на грижите на Марина - осемнайсетгодишно момиче, което понякога наемала за определени часове, за да се грижи за тях в замяна на няколко песос.

Откакто починал бащата, времената станали твърде трудни за семейството, жената не можела да рискува работата си, като отсъства всеки път, щом бабата се разболеела или била извън града.

Когато годеникът на Марина позвънил, за да я покани на разходка с новата си кола, тя не се двоумила дълго. Така или иначе, децата спели редовния си следобеден сън и нямало да се събудят преди пет.

Щом чула клаксона, грабнала чантата си и изключила телефона. Погрижила се да заключи вратата на детската стая и прибрала ключа в джоба си. Не искала да рискува Панчо да се събуди и да слезе по стълбите да я търси, защото в края на краищата бил само на шест години и можел да падне и да се удари по невнимание. Освен това, казала си, ако се случело нещо такова, как щяла да обясни на майката, че детето не я е намерило?

Може би било късо съединение във включения телевизор, в някоя от лампите в хола или искра от камината; във всеки случай, когато завесите пламнали, огънят бързо стигнал до дървената стълба, водеща към спалните.

Събудила го кашлицата на бебето, предизвикана от дима, който се процеждал изпод вратата. Без да му мисли, Панчо скочил от леглото и натиснал резето, за да отвори вратата, но не успял.

Ако я бил отворил, той и няколкомесечното му братче щели да бъдат погълнати от пламъците за няколко минути.

Панчо започнал да вика Марина, но никой не отговорил на зова му за помощ. Така че се втурнал към телефона в стаята (знаел как да набира номера на майка си), но той нямал сигнал.

Панчо разбрал, че трябва да измъкне братчето си оттам. Опитал да отвори прозореца, който гледал към външния корниз, но било невъзможно за малките му ръце да освободят предпазителя, а и дори да успеел, след това щяло да се наложи да отстрани телената мрежа, която родителите му поставили за безопасност.

Когато пожарникарите приключили с гасенето на огъня, всички говорели само за едно: как това толкова малко дете е успяло да счупи само с една закачалка стъклото и след това решетката?

Как успяло да понесе бебето в раница?

Как успяло да се придвижи по корниза и да се спусне по дървото с този товар?

Как успяло да спаси живота си и този на братчето си?

Възрастният началник на пожарникарите, човек мъдър и уважаван, им дал отговора:

- Малкият Панчо е бил сам.... Не е имало кой да му каже, че няма да успее.



четвъртък, април 29, 2010

Наровете




Ибрахим Бин Адам, принцът на Корасан, се отказал от царството си, за да води живот на беден странстващ суфи. Известно време той изкарвал прехраната си като градинар.

Човекът, при когото работел, притежавал го¬ляма градина с много овощни дръвчета.

Поддържането й било трудна работа, но Ибрахим бил много доволен от това скромно занимание, което му позволявало да бъде близо до природата и му давало време да размишлява за този, който е създал цветята и дърветата, както и всичко във Вселената.

Един ден, след като работил известно време, собственикът го попитал:

- Кой от плодовете расте в момен¬та в най-голямо изобилие?

- Господине, сега е сезонът на наровете - отвърнал Ибрахим, - и затова дръвчетата от този вид са отрупани с плодове и цвят.

На Ибрахим било заръчано да донесе няколко зрели нара, за да ги опита собственикът. Като откъснал онези плодове, които изглеждали розови и узрели, той ги наредил в една кошница и ги занесъл, както му било наредено. Когато обаче собственикът ги опитал, всички те се оказали кисели. Затова той повикал при себе си Ибрахим и му се скарал.

- Как посмя да ми донесеш това! Аз исках да ям нарове, а ти си ми набрал тези кисели плодове! Няма ли сладки нарове в градината ми?

Ибрахим останал спокоен. Той учтиво се извинил, че плодовете са кисели.

- Господарю, истината е, че външността често може да ни подведе. Само от това, че тези нарове изглеждат розови и зрели, не следва, че те трябва да са и сладки. Само ако опитам плода, бих могъл да кажа кои дървета раждат сладки нарове и кои - кисели. Но аз не съм собственик на дърветата в градината. Мое задължение е само да се грижа за тях, доколкото мога. Уверявам ви, че всичките ви дървета растат добре, но що се отнася до плодовете им, аз не мога да кажа нищо, тъй като никога не съм ги опитвал.

- Но ти работиш в моята градина! - възкликнал учуденият собственик. - Всички градинари със сигурност ядат от плодовете, които отглеждат! А при мен наровете растат в такова изобилие, че никой няма да усети, ако си похапваш от тях по малко.

Градинарят обаче отвърнал, че работата му в градината е достатъчно добре платена и той не би посегнал към онова, което не му принадлежи. Собственикът се удивил от неговата честност.

Подозирайки, че градинарят му е нещо повече от това, което изглежда, той започнал да го следи. Неговите съгледвачи му донесли, че Ибрахим работи усърдно в градината, но свободното си време прекарва в молитва и че различни посетители го търсят от време на време, за да им стане учител и духовен водач. Като продължил да разпитва слугите си, собственикът накрая разбрал, че градинарят му Ибрахим не е бил кой да е, а самият велик учител Ибрахим Бин Адам.

Човекът много се притеснил за начина, по който се държал с него, затова го посетил в малката му колиба, за да му се извини. Ибрахим излязъл да го посрещне с думите:

- Господарю, вие сте си направили труда да дойдете при мен. Аз с удоволствие бих дошъл и сам, ако бяхте наредили да ме повикат.

Собственикът казал на Ибрахим, че сега вече знае кой е той и съжалява, задето е говорил грубо с един толкова велик суфи. Ибрахим на свой ред отговорил, че е просто градинар и че той има пълното право да му казва какво очаква от своя работник.

Собственикът не бил убеден.

- Ти си живял в палат. Управлявал си царство. Как сега понасяш да вър¬шиш толкова мизерна работа?

Ибрахим му отвърнал, че самият Господ е градинар и неговата градина е целият свят.

- Затова аз съм много щастлив да работя в градината ти и съм много благодарен, че ми даде работа.

Собственикът на градината се почувствал неудобно от това, че има за градинар велик светец и бивш цар. Той разказал на всичките си приятели за своя изключителен градинар и скоро тълпи от хора започнали да идват, за да се срещнат с Ибрахим. Те често му пречели докато работел и даже дока¬то се молел. Накрая Ибрахим казал на собственика, че не може повече да живее в този град и вместо това ще оти¬де да живее и се моли в тишината на гората.



неделя, април 25, 2010

Притча за спора




Един Учител никога с никого не спорел, защото знаел, че спорещите се стремят да докажат своята правота, а не да намерят Истината.

Един път решил да продемонстрира пред учениците си "ценността" на спора:

- Как пада филията - с намазаната страна отгоре или отдолу? - попитал той.

Учениците започнали да спорят:

- Разбира се, отдолу.

- Не, отгоре.

- Дайте да проверим! - казал Учителят.

Намазали филия с масло, хвърлили я във въздуха и тя паднала с маслото нагоре!

- Аз спечелих!

- Само защото аз допуснах грешка. - казал Учителят.

- Каква грешка?

- Намазах филията от другата страна.



понеделник, април 19, 2010

Unbecome



video


Клипът е предоставен от Николай Колев. :-)


неделя, април 11, 2010

Едно местенце в гората




Снимка: М. Монева

В тази история се разказва за един прочут хасидски равин: Баал Шем Тов. Баал Шем Тов бил много известен в общността си, защото всички казвали, че е толкова милостив човек, тъй добродушен, непорочен и чист, че когато говорел, Бог се вслушвал в думите му. Бил възпитан в традицията на родното си място, според която всички, които имали неизпълнено желание или се нуждаели от нещо, което не били успели да постигнат, отивали при равина. Баал Шем Тов ги събирал веднъж в годината, в нарочен ден, който сам избирал. И водел тези хора до едно определено място насред гората, което познавал. Легендата разказва, че като стигнели там, Баал Шем Тов запалвал огън от съчки и листа по много особен и красив начин, след което много тихо, сякаш сам си говорел, произнасял някаква молитва.

И разказват...

Че Бог толкова харесвал думите, които изричал Баал Шем Тов, бил толкова запленен от огъня, запален по този начин, така възлюбвал хората, събрани на онова място в гората... че не можел да откаже на молбата на Баал Шем Тов и изпълнявал желанията на всички, които се намирали там. Когато равинът умрял, хората осъзнали, че никой не знаел думите, изричани от Баал Шем Тов по време на общата им молитва. Но познавали мястото в гората и знаели как да запалят огъня. Веднъж в годината, следвайки традицията, установена от Баал Шем Тов, всички, които имали някаква нужда или неизпълнено желание, се събирали на същото място в гората, запалвали огъня по начина, който били научили от стария равин, и понеже не знаели думите на молитвата, изпявали някоя песен, рецитирали псалм или просто се гледали и си говорели за разни неща на същото онова място около огъня.

И разказват...

Че Бог толкова харесвал запаления огън, мястото в гората и събраните хора... че макар никой да не казвал подходящите думи, пак изпълнявал желанията на всички, които се намирали там.

Времето минавало и от поколение на поколение мъдростта постепенно изчезвала...

И ето ни нас.
Ние не знаем къде се намира онова място в гората
Не знаем кои са думите...
Не знаем дори как да запалим огъня по начина на Баал Шем Тов...
Въпреки това, знаем нещо друго.

Познаваме тази история.
Познаваме тази приказка...
И разказват...
Че Бог толкова обича тази приказка,
толкова харесва тази история,
че стига някой да я разкаже
и някой да я изслуша,
и Той, зарадван,
ще зачете всяка нужда
и ще изпълни всяко желание
на всички, които споделят този момент...

Така да бъде...




сряда, април 07, 2010

Прощалното писмо на Маркес




Снимка: Д. Кралева


Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам.

Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.